Сигурно Гавед обикаляше улиците да я търси, но с нейната маскировка и с неговото жалко осородно зрение шансовете му да я открие бяха нищожни. Накрая щеше да се откаже, да се измъкне от града преди зазоряване и да се върне при имперските си господари, които постоянно ругаеше, но от които никога нямаше да избяга наистина.
Някакъв гласец в тъмните кътчета на главата й мрънкаше, че онези, от които бе усвоила уменията си на времето, биха се срамували от нещата, които върши сега. Обучили я бяха на шпионаж — занаят древен и благороден, — а тя се бе превърнала в обикновен престъпник, който използва талантите си за отмъщение или за злато. Отдавна бе изгубила от поглед по-висшите цели, които би могла да гони, по-трайните постижения, към които да се стреми. Сега всичко се бе свело до печалбата и присвояването, и най-вече до насладата от надхитрянето — от това да направи за смях всички глупци, чиято проницателност спираше до лицето на човека насреща.
Стигна до крепостната стена и се прислони в сянката й. Наоколо нямаше никого, в небето — също. Сцила призова Изкуството си и се покатери сръчно по високия зид, ръцете и краката й прилепваха с лекота към огладените каменни блокове. Близо до върха изчака, чула стъпките на часови, но той я подмина, вперил поглед във векианския лагер от другата страна на стената. Сцила се изкатери като сянка върху зида и продължи с главата надолу по другата му страна.
И тук започваше истинското предизвикателство. Би могла да пропълзи от сянка в сянка, заобикаляйки отдалече векианските фенери, но това би омаловажило победата й. Не, тя искаше да направи за смях цялата армия.
Съсредоточи се и прие лицето и формата на тъмнокожа векианска мравкородна, чак до ризницата и шлема от тъмен метал. Ала дори най-съвършената външна прилика не би могла да заблуди мравкоидите, затова Сцила напрегна таланта си и усети в главата си напрежение и мъчителна промяна, домогване до нещо далечно и чуждо, идеал някакъв, гола идея, но идея, която бе изворът на мравешкото Изкуство.
И изведнъж нощта се изпълни с гласове. Сцила чу бързата размяна на рапорти между часовите, брътвежите на занаятчии, които стягат повредени артилерийски машини, въпроси от офицери и оплакванията на мнозина, които просто не можеха да заспят. Чу всичко това и пое през лагера, поздравяваше мълчаливо онези, които спираха погледа си на нея, поздравяваше ги по мисловната връзка, както би го направил всеки мравкороден на нейно място. Ако се бяха сетили да й зададат въпроси, можеше да стане трудно, защото в армия като тази странниците се разпознаваха за броени минути, но така и на никого не му хрумна да я заподозре, защото тя бе направила немислимото — имитираше ги толкова съвършено, че мравешкото им въображение не стигаше да обхване вероятността, че може да е натрапница.
Спокойно и открито Сцила мина през лагера на векианците и изчезна в нощта.
Призори на следващия ден вече бе далеч от векианския лагер и в лесния образ на млад паякороден мъж. Когато използва за пръв път това лице, то можеше да е лицето на нейния брат близнак, ако имаше такъв. Сега този образ беше с десет години по-млад от нея.
Местните хора, трудолюбиви стопани и земеделци, бяха чували за обсадата на Колегиум, но не знаеха какво могат да направят по въпроса. Просто чакаха търпеливо изхода и ако изходът беше такъв, че по пътя придойдеха векиански войници, местните щяха да приемат стоически съдбата си. Защото дори векианците имаха нужда от селяни, които да обработват земята, а Сцила подозираше, че животът като векиански роби няма да промени особено всекидневието на местните хора.
Откри хамбар с два кротки впрегатни бръмбара и се качи на сеновала. Време беше да разгледа плячката си.
Обикновена дървена кутия, такова беше първото й впечатление. Ала в резбата имаше нещо странно. Рисунъкът й подвеждаше окото по начин, който отклоняваше вниманието от ъглите и ръбовете на иначе четвъртитата кутия, линиите се гънеха и преплитаха, и колкото и да я въртеше в ръцете си, Сцила не намираше нито начало, нито край в плетеницата от трънливи лози и назъбени листа, които се застъпваха двойно и тройно, подчертавайки още повече дълбочината на пространствата помежду си, междини, които заради чудатата игра на светлосенките пропадаха в дълбочина, каквато малката кутия сама по себе си не притежаваше.