Съсредоточена до краен предел, Сцила не забеляза кога в хамбара притъмня, нито усети все по-неспокойното риене на големите насекоми долу.
Забележително наистина, мислеше си тя, как тези линии се раздвояват и разтрояват, ала която и пътечка да проследеше с пръст, тя само се гънеше и гърчеше, докато другите бяха отрупани с листа, насекоми, бръмбари, ларви, мокрици и други дребни същества, които живееха в гниеща дървесина. Въртеше я неуморно в ръцете си и се опитваше да разбули загадката. Беше си кутия; куха кутия, ако се съдеше по теглото, но нямаше капак, нито ключалка или резе, нито някакъв начин да види какво има вътре. Можеше само да проследява неуморно релефните изображения, които се преплитаха и гонеха по сякаш безкрайните й стени.
Нещо потрепна в ума й, както потрепват за миг сенките, когато духнеш свещта. Потрепване, танц… и Сцила най-сетне вдигна глава. По стените на хамбара се движеха сенки, движеха се по своя воля, по-тъмни от мрака наоколо, но различими за нейното зрение. Сенки на бойци с костни шипове по ръцете и дебнеща крачка, сенки на гигантски бронирани насекоми, предните им крайници бяха сключени в тържествена молитва, закачулени мъже с дълги роби, които вдигат ками към призрачен полумесец и всичко това под гъст балдахин на вековни дървета с гигантски корони. Сенки връз сенки връз още сенки, толкова много, че смисълът на ставащото се губеше в числеността им, губеше се всичко, освен емоциите, които я заливаха неподвластни на волята й, диви и гневни като приливна вълна при морска буря — ярост, предателство, загуба, клокочеща бездънна омраза.
Сцила усети, че е затаила дъх и толкова по-добре, защото тези сенки — или поне част от тях — бяха богомолкородни, които не изпитваха любов към нейната раса, а дълбоко в себе си Сцила усещаше, че талантът й да променя външността си, колкото и да бе голям, не е достатъчен да скрие от тях истинската й същност.
Ала вече бе късно да стори каквото и да било, защото една от сенките се бе обърнала към нея, ако сенките можеха да се обръщат. Очи нямаше, но я гледаше втренчено и по този поглед Сцила усети, че сянката е отчасти жена, отчасти насекомо, отчасти увивна лоза, и в същото време самото въплъщение на омразата. Така би изглеждала ненавистта, ако някой алхимик измислеше начин да я дестилира и да й придаде форма.
Обзе я чувството, че тази разгръщаща се сила — това дълго отлагано пробуждане, което тя бе предизвикала неволно — си има и други слушатели, и едновременно с нещата от кутията, които протягаха към нея насекомоидните си крайници, други, далечни умове, които бяха търсили алчно този момент, сега се пробуждаха на свой ред. „Имперският договор“ — помисли си тя и пред вътрешния й взор се пръкна образът на блед, кльощав мъж с изпъкнали червени очи и окървавено чело. Ръка с дълги нотки се протегна към нея, лицето бе разкривено в лъстива гримаса…
Сцила ахна в потрес… и образът изчезна, всички изчезнаха, слънцето грейна през капандурата на сеновала. Бръмбарите долу опъваха до скъсване поводите си, драскаха по стените, мазна пяна се къдреше по муцуните им и изобщо вдигаха такава врява, че чифликчията сигурно вече тичаше насам. Сцила се измъкна през капандурата и се спусна по стената отвън.
Тя не беше истински магьосник, не беше провиждаща, но и сред нейния народ, точно като при молецородните, имаше мъже и жени на магията, и тя беше научила много от тях по времето, когато беше млада и склонна да се прекланя пред други. Нямаше представа какво представлява кутията, но по всичко личеше, че притежава сила. Уловената в нея магия, още от Вещото време без съмнение, беше от непознат за Сцила вид. Не знаеше какво смята да прави с нея прагматичната Империя, но в едно беше повече от сигурна — че й бяха предложили жалка частица от истинската стойност на тази древна находка. Нещо повече, поради присъщото си невежество, Империята никога не би могла да оцени по достойнство кутията, нито да предложи подходяща цена на приносителя й.
Сцила знаеше места, където да намери по-подходящ купувач. Плъзнеше ли веднъж мълвата, все щеше да се намери достатъчно злато в свърталищата на молецоидите и в касите на колекционери със страст към мистичното, в тайните скривалища на скрири отцепници и в съкровищниците на паякородни манипулатори. И всички те охотно щяха да наддават за кутията. А осородните да вървят на майната си. Сцила сама щеше да намери достойни купувачи и сама щеше да определи цената.