Царицата обмисли казаното, все така обградена от мълчаливото присъствие на тактиците си. Кимна бавно — съзнателен жест заради хората от други раси в шатрата.
— Тази идея определено не е лишена от достойнства, макар че така излагате хората си на голям риск. Ако самите вие се разпръснете, увлечени в атака или преследване, може би не ще успеем да ви измъкнем.
Сцеле килна глава настрани.
— Ние сме воини. Ние се бием. И разбираме какво означава това.
Царицата сведе очи към картата на масата, после погледна към Че и момичето потръпна от силата, концентрирана в този поглед. „Още колцина ме гледат сега през нейните очи?“
— Искате ли да добавите нещо? — попита царицата на Сарн.
Че отвори уста, като трескаво се опитваше да измисли какво да каже, но Спера я изпревари:
— Ами, пратеници. Задължително.
— Моля?
— Пратеници. Ако нещо се обърка, може да пратите някого със съобщение при воините от Съобщността — обясни дребната мухородна. — Да се оттеглят или да идат другаде. — Тя разпери ръце. — Аз от война не разбирам нищо, но съобщения мога да разнасям.
— Всъщност, може да постигнете същото и без пратеници… — каза внезапно Че.
Царицата я дари с усмивка.
— Да, същото хрумна и на нас. Ще пратя по няколко от най-бързите си войници с всяка половина от вашите хора — обърна се към Сцеле тя. — Те ще ме чуват и ще ви информират какво… как предлагам да постъпите. Много неща могат да се случат по време на битка и повечето не можем да предвидим. Възможно е вашите бойци да ми потрябват за нещо, което изобщо не ни е хрумвало да обсъдим.
Сцеле погледна към молецородния и той кимна.
— Съгласни сме — обяви тя и понечи да си тръгне, за да разясни на хората си плана, за който всички мравкородни в лагера вече бяха уведомени.
Че се изкашля многозначително.
— Аз… ще ми се да кажа нещо. Нещо, което чичо ми би казал, ако беше тук.
Богомолкородната спря и погледна през рамо към нея.
— Говори — подкани я царицата.
— Става въпрос за нещо, което се простира далеч отвъд утрешната битка — поде Че и се смути, защото думите й прозвучаха надуто и нелепо. — Тук и сега, в тази шатра, ние пишем история. Сарн, Колегиум и трите града от Древната съобщност застават зад една обща кауза. Кауза, която трябва да помним и за в бъдеще. Непременно трябва да я помним. Защото ако отблъснем осоидите, ще е лесно да забравим какво е било, как сме стояли заедно зад обща цел; лесно ще е пак да си обърнем гръб и да се правим, че другите не съществуват. Много е важно да запомним този миг и да го помним колкото се може по-дълго.
Сцеле, която от години се подвизаваше като чужд агент в града на царицата, сега се усмихна горчиво.
— Не знам дали дори заплахата на осородните ще е достатъчна да ни приобщи до такава степен. Нека първо ги победим, пък после ще видим какво е останало.
Тази нощ Че спа в обятията на Ахеос, притисната в него като в сигурно прибежище, а Спера лежа свита на самотна топка в другия край на палатката. На сутринта Че се събуди не от светлината на деня, а от липсата на любимия й.
— Ахеос? — повика го тихо тя. Отвън долиташе шум, не силен, а постоянният, равномерен шум на мравкородни, които се готвят за сражение — оглеждат за последно брони и оръжия, двигатели на автовозила и витла на фиксове, и всичко това в пълно мълчание.
— Тук съм — отзова се най-после той.
Докато Че си нахлузваше ботушите, Спера се размърда. Когато излезе навън, Че примигна, сащисана от гледката. Мащабите бяха потискащи. Цялата сарнианска армия се строяваше в обичайните си стегнати формирования от щитоносци и арбалетчици. От входа на палатката се виждаха стотици пехотинци и всеки един от тях знаеше къде точно трябва да застане.
Спера изникна до Че точно когато двигателите на леталата се събудиха с ниско ръмжене някъде зад палатките, а автовозилата потеглиха бавно напред.
— Осоидите пробвали атака призори — обясни Ахеос с изпразнен от съдържание глас. — Ударна сила от петдесетина бойци направила опит да разруши леталата. Само че царицата била пратила богомолкородни на пост. Те виждат добре в тъмното, а лъковете им имат много по-голям обхват от жилата на осородните.