— Насочете ги така, че да ударят тарана, когато започне да избутва автовозилото от пробойната — нареди той с пълното съзнание, че тогава вече ще е късно и битката за стената ще е изгубена.
На самите стени, на мястото на артилерията, Стенуолд беше поставил всички останали — възрастни мъже и жени, ранените, невръстните юноши и войнството от мухородни, които нямаха никакъв шанс в близък бой по земя заради дребния си ръст. Всички те бяха качени на стените и стискаха в ръце кой каквото е намерил. Някои имаха арбалети, но повечето бяха въоръжени с разнообразие от ловни лъкове, каменомети, прашки дори. Неколцина изобретателни граждани бяха качили с общи усилия на стената трийсетина каменни блока от разрушената зидария с намерението да ги избутат върху врага.
Едва бе вдигнал поглед към тях, когато стрелбата започна, мъже и жени от Колегиум надигаха глави над бойниците, пускаха по някоя стрела или камък и после бързо се скриваха зад парапета. Тропотът на ответни стрели не закъсня и Стенуолд видя неколцина — по-бавни или споходени от лош късмет — да политат назад още в първите секунди на престрелката.
— Готови! — извика той на хората си. Искаше му се да каже нещо насърчително, да им повдигне духа с реч, както го правеше Кимон, но той, чийто живот често се бе измервал с думи, сега не откри нито една.
Вече беше намерил един застаряващ офицер от стражата, който да поеме командването, в случай че нещо го сполети. Трети в йерархията беше Балкус, защото стигнеше ли се дотам, бойният му дух щеше да е по-ценен от командирските качества.
— Виж ти — измърмори под нос мравкородният и Стенуолд се огледа за някаква нова заплаха. Но Балкус гледаше назад и когато проследи погледа му, Стенуолд видя Ариана да тича към тях.
— Не! — извика й той. — Казах ти да ме чакаш вкъщи, моля те!
— За глупачка ли ме мислиш? — попита тя. Намерила беше отнякъде кожени доспехи, а през рамо носеше къс лък с обтегната тетива. — Ако се издъните тук, мен така или иначе ще ме убият.
— Но… аз искам… — „Искам да си в безопасност.“ Гледаше я безпомощно, а тя свали с демонстративна решителност лъка си и запъна стрела в тетивата.
— Остави я — намеси се Балкус. — Ще ни е от полза. Знаеш с какво разполагаме тук. Всеки чифт ръце отгоре ще е от полза.
— Таранът идва! — извика постовият. Стенуолд хвърли поглед към хората на стената и видя, че вече стрелят почти отвесно, а други избутват големите каменни блокове и ги прехвърлят през парапета.
— Артилерия, готови! — нареди Стенуолд и извади меча си. Разкъсван между Ариана и векианците, той така и не забеляза колко сила почерпиха хората му от това негово простичко, спокойно движение.
Чу се кух гръм и автовозилото отскочи с една крачка напред, после се хлъзна още малко по нестабилната купчина отломки. Стенуолд чуваше форсирания двигател на тарана, представяше си как набраздените му колела се мъчат да захапят стръмния, свличащ се терен.
— И огън! — извика занаятчията артилерист и леката балиста подхвана многократната си стрелба, запращайки снаряд след снаряд в пролуката, която таранът беше отворил между автовозилото и стената. Голямата стара балиста беше засякла и шестима мъже въртяха трескаво манивелите й, докато дебелата тетива се изпъне до крайно положение, други чакаха да заредят дългата колкото копие стрела.
— Щитове готови! — заповяда Стенуолд и неговата сбирщина от цивилни и градска стража се строи в жалко подобие на бойна формация. Всички, които имаха щитове, се подредиха отпред, дори онези, чиято импровизирана защита се състоеше от няколко сковани дъски с кожен каиш за дръжка. В двата края стояха стрелците със запънати арбалети или готови за стрелба лъкове. Ариана също беше там. Отчаяната храброст, изопнала чертите й, стисна Стенуолд за сърцето, още повече че бе отразена и в лицата на всички край нея.
С оглушително скърцане древната балиста запрати триметровото си копие, дървените й рамене се скършиха от усилието, но снарядът порази безпогрешно целта, заби се в корпуса на тарана и Стенуолд видя дим да бълва през отвора и чу как двигателят нададе вой, изхъхри и замлъкна окончателно.