Последният залп бе изстрелян почти от упор и спря окончателно настъплението на сарнианската армия. Толкова много мъже и жени паднаха едновременно, че войниците зад тях се озоваха в капан от трупове на свои другари, които само допреди миг бяха живи и неразделна част от споделената мисловна мрежа.
— Лъкове долу! Отстъпи! — гласеше новата заповед на Дрефос. — Ред е на генерал Малкан.
— Защо да спираме сега? — попита безпомощно Тото.
Дрефос го погледна с усмивка.
— А мунициите, Тото? Имаш ли представа колко муниции изстреляхме за последните няколко секунди? Нека Малкан похарчи от своите хора, те не са толкова скъпи и по-лесно се заменят.
Осородните войници на Малкан вече се стичаха на бегом покрай фланговете на техните стрелци, по земя и по въздух, и връхлитаха с огън и меч останките от сарнианския авангард.
Преди да потегли с армията си от Хелерон, генерал Малкан беше оставил на Дрефос две хиляди войници, но фабриките, макар да работеха денонощно, успяха да произведат само хиляда и двеста щраколъка. Дрефос бе постигнал максималното с тях.
Че стягаше поредната превръзка, когато новината заля като невидима вълна хирурзите, ранените и войниците наоколо й. В миг мравкородните скочиха като един и хукнаха да качват ранените на транспортните автовозила. Движеха се с характерната си прецизност, но и някак твърде бързо, притеснено дори.
— Какво има? — попита тя. — Какво става?
Но никой не й отговори; санитарите вдигаха на носилка всеки ранен, който имаше шанс да оцелее, и го отнасяха на бегом към автовозилата.
Спера взе далекогледа си от Че, издигна се във въздуха, задържа се на място, пърхайки с крилца, и примижа пред окуляра.
— Отстъпват! — извика уплашено тя. — Сарнианците се оттеглят!
— Какво? — не повярва Че. В това нямаше смисъл. Само допреди десетина минути бяха напредвали толкова уверено. — Какво става? Спера? — До нея Ахеос опъваше спокойно тетива на лъка си.
— Войниците най-отпред удържат позициите си, но осоидите са ги налазили жестоко, а останалите… бягат. Буквално бягат. Държат щитовете над главите си и се изтеглят мълниеносно.
Всички автовозила потегляха, а войници отваряха широко вратите на влака. Че се оглеждаше сащисано.
— Не може да бъде!
— Богомолкородните по десния фланг още се бият — съобщи Спера с все по-треперлив глас. — Бият се като луди. Никога не съм виждала такова нещо… но са сами. Осите падат буквално на откоси, но са толкова много, че… Ще загинат, загиват, всичките загиват!
— А левият фланг? — извика към нея Ахеос.
— Те се изтеглят с мравките. Сарнианците от авангарда, те… няма да удържат още дълго атаката. Огъват се! Какво ще правят? Няма начин да се изтеглят дотук, преди осоидите да ги смажат!
Последният мравкороден адютант, прикрепен към отряда по левия фланг, отдаде чест на Сцеле. Трепереше едва доловимо, но нищо друго в стойката или гласа не издаваше ужаса, който се разиграваше в главата му.
— Предлагат да се изтеглите назад — каза й той. — Две роти ще останат тук и ще ги задържат, докато нашите хора стигнат до автовозилата и релсовия път.
— Ще бъде ли достатъчно? — попита Сцеле.
— Ще се наложи, по един или друг начин. Трябва да се изтеглим към града.
Сцеле се огледа. Беше изгубила само четвърт от хората си, защото новото оръжие на осоидите бе намерило малко цели в техните рехави редици.
— Ти! — извика тя и посочи към една от молецородните — девойка, сред най-младите в отряда. Сцеле нямаше време да преценява годно ли е момичето за задачата или не, имаше време само колкото да му даде нареждания. — Качи се на онази машина, дето се движи по релсите — заповяда тя. — Като спре, отлети към Доракс. Трябва да стигнеш там, разбираш ли? В Доракс трябва да узнаят какво става. Тръгвай.
Девойката кимна с насълзени очи и хукна да изпълни заповедта.
— Имам нужда от помощ — обърна се Сцеле към другите молецоиди. Останали бяха само десетина. — Трябва ми цялата помощ, която можете да ми предложите. Знам, че не мога да ви заповядам да помогнете, но сами виждате какво трябва да се направи.
— Виждаме какво една богомолкородна трябва да направи — каза най-възрастният измежду тях, мъж, прехвърлил шейсетте. — Ще ти помогнем с каквото можем.
— Но какво можем да направим? — възрази един от другите. — Слънцето отдавна изгря! Какво можем да направим посред бял ден?