„Изтеглете всички от лагера, нека се присъединят към силите от северната стена — реши Акалия. — Трябва да ги изтласкаме към морето.“
„Тактик! Атакуват източното крило!“
„Кой?“ — попита нетърпеливо тя и излезе от шатрата, метнала на рамо дългия си меч.
„Смесена войска, тактик. Мухоиди, скорпионородни, паякородни, други, които не познавам…“
А после говорещият угасна с кратък взрив на болка и шок. И други напираха за вниманието й, но тя блокира достъпа им до ума си. С офицерите от щаба, които бяха останали с нея в лагера, Акалия пое на север с бърз ход, макар че й идеше да хукне презглава.
Когато се сляха с войската, изтеглена от северната крепостна стена, Акалия се опита да вземе решение. Уви, лелеяната цел да сложи ръка на Колегиум се отдалечаваше все по-бързо. Източното крило на армията й беше притиснато към стената, която трябваше да превземе, попаднало бе в пресата на защитниците, които го атакуваха от върха й, и необяснимата нова войска, появила се от морето. Западното крило се сражаваше на живот и смърт с таркианците в града, а отскоро и с ариергарда на странниците с медните ризници. В момента Акалия разполагаше само с една трета от армията си.
„Ще нападнем.“ Върнеше ли се опозорена във Век, щеше да загуби завинаги уважението на сънародниците си. Взела решение, тя поведе войската си назад към крепостните стени. Щяха да си пробият път през пробойната и след това да удържат града срещу новодошлите.
Напред се беше събрала войска, която да я спре. Имаше таркианци в редиците й, имаше и от онези с медните ризници, както и много цивилни мъже и жени от Колегиум — и бръмбарородни, и всякакви други. Като цяло вражеската войска превъзхождаше по численост останките от нейната с повече от три към едно.
Ала в основната си част не бяха мравкородни, следователно нямаше да се бият с типичното за мравкородните единство. Така че колко струваше численото им превъзходство пред желязната дисциплина на Век?
„Щитовете напред и на място“ — нареди тя, защото врагът вече нападаше, връхлиташе на бегом хората й с надеждата да ги прекърши още с първия щурм. Войниците й сгъстиха послушно редиците си, приклекнаха зад щитовете и зачакаха атаката да се стовари отгоре им. „Арбалети. Залпова стрелба.“
Първата пелена от стрели удари врага й Акалия видя как на места фронтът им се огъва, на други продължава напред. Таркианците и меднокожите удържаха, докато изтощените цивилни развалиха строя си и се паникьосаха. Много от тях дори щитове нямаха.
„Задръжте на място. Отблъснете ги.“
Усети как вражеските мравкородни осъзнават, че атаката им е обречена на провал още преди да се е стигнало до сблъсък. Веднага след това противниковите редици започнаха да се оттеглят на бърз ход и в лош ред към стартовата си позиция, зарязвайки мъртвите. Самата тя беше понесла едва десетина жертви.
„Артилерия!“ — долетя предупреждение по мисловната мрежа. Балистите за многократна стрелба бяха донесени от брега и меднокожите занаятчии ги монтираха сръчно на триножниците. Векианската войска определено беше в обсега им.
„Щитове — нареди тя. — Напред. Изтласкайте ги в морето.“ Векианската пехота, нейните най-ценни бойци, най-добрите в света, съединиха щитове пред и над себе си, и тръгнаха с бърз ход към вражеския фронт. „Да видим как ще използват балистите си в близък бой“ — помисли си тя.
Артилерията вече стреляше, дългите колкото копия стрели обсипваха векианските редици, пробиваха щитове и отваряха пробойни в строя, които бързо се запълваха. Враговете все още се опитваха да оформят подобие на единен строй. Акалия с изненада разбра, че се канят да нападнат отново в опит да спрат нейната войска само със силата на инерцията си, да я обходят по фланговете и да я обкръжат.
„Мравкородните армии нямат флангове.“ Мъжете отстрани просто щяха да се обърнат с лице към врага като чарковете в една машина. Все още можеше да превземе Колегиум.
Вече бяха в арбалетен обсег и двете страни се засипваха взаимно със залпове от стрели, които отскачаха от щитове или се забиваха в бронирана плът. А после Акалия видя как врагът мобилизира целия си кураж и се хвърли в атака.