— В такъв случай имам много да ви разказвам — каза Паропс. После видя, че Тадспар чака да го представи на други хора, направи гримаса и добави: — По-късно, изглежда.
„Явно в близко бъдеще всичките ми вечери ще са заети.“
Стенуолд си позволи да се облегне на една удобна за целта стена, но не за дълго — друг член на Събранието вървеше към него, повел със себе си меднокож мъж, висок и дългокрак.
— Това е занаятчийски командир… — започна представителят, но после спря, явно забравил името на госта.
— Дариаксес — представи се мъжът с медна кожа, медно облекло и стряскащо червени очи.
— Командир Дариаксес е огнен мравкороден от Порфирис — обяви развълнувано членът на Събранието. — Това е първият официален контакт между нашите два града, съвсем първият. Не е ли забележително, майстор Трудан?
Стенуолд се съгласи уморено.
— Радвам се, че първата ни среща е при такива радостни обстоятелства, командире — каза той. — Вашите хора са… наемници на паякородните?
— Моят град е сатрапия на Паешките земи — поправи го Дариаксес. Думата беше смътно позната за Стенуолд, но контекстът на събитията я изясняваше в голяма степен. Каква беше разликата между сатрапията и град, превзет от осоидите? Основната разлика сигурно беше в това, че паякородните, които можеха да убедят всекиго във всичко, бяха убедили и огнените мравкоиди, че васалното им положение носи повече предимства, отколкото недостатъци. А и Порфирис явно не беше единственият град с такъв статут. Паешките земи бяха толкова обширни, че по-голямата им част не фигурираше и в най-подробните атласи в Академията, и огнените мравкочовеци не бяха единствените, пратени от паякородните да спасяват Колегиум. Стенуолд вече се бе запознал с войник от расата на водните кончета, чиито предци от Вещото време избягали толкова далеч от Федерацията, че паякородните ги приели на своя земя.
Горчивите мисли лесно намираха плодородна почва сред пресните белези на войната. Хората на Дариаксес се бяха сражавали и загивали пред стените на Колегиум, сред мъртвите имаше паякородни, скорпионородни наемници и още десетина други раси.
— Колегиум ви благодари — поклони се леко той на Дариаксес, чиято усмивка му подсказа, че меднокожият се е досетил поне за част от мислите, които минаваха през главата му.
Стенуолд огледа залата в търсене на път за бягство и различи Балкус сред навалицата — с цяла глава по-висок от всички освен от скорпионородния капитан. За разлика от него обаче Балкус явно се забавляваше. Лицето му още беше бинтовано заради рана на бузата от векиански меч, но той въпреки всичко успяваше да заформи нещо като усмивка около превръзката, а и една млада бръмбарородна жена, занаятчия в Академията, се беше увесила на ръката му и го гледаше с обожание. Как да му се сърдиш, помисли си унило Стенуолд.
Някой го докосна по лакътя, той се обърна и видя Ариана, сложила нежно ръка на шината, която бележеше собствената му рана от войната.
— А — възкликна той с фалшива усмивка, — дошла си да ми кажеш, че има нещо спешно, с което трябва да се заема?
— Да — отвърна Ариана и в гласа й тегнеше такова напрежение, че Стенуолд усети как стомахът му се свива болезнено.
— Какво е станало? — попита разтревожено. — Какво?
Лицето й беше толкова сериозно, че новината със сигурност не беше добра.
— Най-добре ела с мен — подкани тя. — Стражата е задържала човек, който е разпитвал за теб. Трябва да дойдеш.
Поведе го навън. Стенуолд тръгна с нея, като се чудеше кой ли е дошъл да го търси. Вярно, че по време на обсадата името му се беше сдобило с неочаквана популярност, но Стенуолд горещо се бе надявал, че след края й бързо ще се върне към привичната си анонимност.
— Насам — каза Ариана, напрегната като пружина. Ръката й току се плъзгаше към дръжката на кинжала. Всякакви предположения се блъскаха с лакти в главата на Стенуолд, но когато надникна в стаята, видяното надмина и най-смелите полети на въображението му.
На една маса, между двама войници от градската стража, седеше не друг, а майор Талрик от Рекеф.
Пред широките стъпала на Амфиофоса, където заседаваше Събранието на Колегиум, имаше голям площад, един от малкото в града, където стар декрет забраняваше разпъването на сергии. В по-стари времена гражданите се бяха събирали тук да чуят прокламации от своите почетни първенци, но в по-нови площадът се бе превърнал в предпочитано място, където колегиумци да протестират, да развяват плакати, да крещят нецензурни обиди и да замерят с разни неща членовете на Събранието, имали неблагоразумието да минат оттук на път за Амфиофоса.