Сега площадът се бе върнал към първоначалното си предназначение. Гражданите на Колегиум се бяха стекли тук, пред Амфиофоса, наблъскани рамо до рамо и с деца на раменете, мухородни се редяха по первазите на всички прозорци, а покривните градини бяха дори по-претъпкани, защото собствениците на къщите бяха позволили на всякакви непознати да минат през домовете им и да се качат горе, за да станат свидетели как се обработва този скъпоценен камък от жива история.
Стенуолд, една от ключовите фасети на въпросния скъпоценен камък, така и не успяваше да се съсредоточи върху мига. Когато Талрик му каза, че е избягал от собствените си хора, Стенуолд не му повярва, поне в началото, въпреки дълбоката рана в хълбока на отдавнашния си враг, почистена и превързана от някой неумел лечител. А после съобрази, че изгарянията по лицето на осородния майор са резултат от енергийно жило, и започна да се замисля. Ариана бе настояла да не вярва и на една негова дума, защото Талрик бил лукав като паяк, в което Стенуолд не се съмняваше и за миг.
Но дори паяците попадаха в собствените си капани, гласеше поговорката.
Линео Тадспар ги изведе на широките стъпала и множеството избухна в приветствени възгласи, толкова бурни, че сякаш разлюляха мрамора под краката им. Стенуолд залитна и Балкус го прихвана за здравата ръка. Нямаше думи във възгласите, само чистата радост на хора, отърсили се от ужаса на една почти изгубена битка. Още от предишната векианска обсада, когато армията на Век се беше оттеглила под заплахата на спасителна операция от Сарн, по времето, когато днешни колегиумци бяха още момчета и момичета, винаги се бе знаело, че векианците ще се пробват отново. Сега армията им беше смазана толкова жестоко, че щяха да минат поне десетина години преди Век да възстанови силите си.
Тадспар си беше подготвил слово, но тълпата не млъкваше, заливаше с овации спасителите на града. Един младши занаятчия бе изтичал да му донесе рупор, но още не беше измислено устройство, което да усили гласа му толкова, че да надвика екзалтираното множество, затова Тадспар чакаше. Стенуолд, който винаги го беше смятал за закоравял политик, сега видя сълзи в очите на стареца.
В сградата отзад, в една от стаите за гости, чакаше под строга охрана Талрик — майор Талрик от Рекеф, — който беше докуцукал в града с името на Стенуолд като парола. Майор Талрик, който нямало къде другаде да отиде и затова накрая дошъл тук. По собствените му думи.
— И какво да правя с теб? — беше го попитал остро Стенуолд. — Ние сме врагове, ти и аз. — Не можеше да прогони мисълта за изтезанията, на които този мъж е бил готов да подложи Че по време на пленничеството й в занданите на Мина.
— Само врагове са ми останали на този свят — беше признал Талрик. Приличаше на човек, който се бори да овладее хаоса около себе си, не се давеше, но и не плуваше. Всяка следваща вълна можеше да го погълне. — Самият факт, че седя тук и си говоря с теб, показва, че ти си ми по-малко враг от всички онези, които някога смятах за приятели. А ако питаш с какво аз мога да ти помогна, то не е малко. Мога да помогна с информация. Знам това-онова за непосредствените планове на Империята. Знам за Империята и начина й на действие много повече от теб.
— И защо да ти вярвам?
— Вероятно никога няма да ми повярваш докрай — беше се усмихнал горчиво осородният, — а и малката предателка, дето се увесила на ръката ти, несъмнено ще те убеждава всячески, че трябва да ме предадеш на палача, но… помисли си, дали втори път ще ти се яви шанс като този?
Сега, на стъпалата пред Амфиофоса, Стенуолд се намръщи при спомена за разговора им. Изобщо не трябваше да е тук, във фокуса на цялото това внимание и неспирните аплодисменти. Не, трябваше да е при Талрик, да го разпита и да вземе решение. Мразеше недовършената работа.
И все пак, ако поне за миг оставеше настрани проблемите, истината бе, че тази радостна сцена, която със сигурност щеше да влезе в учебниците по история, го изпълваше със странно задоволство. Спасителите на Колегиум, победителите, триумфирали над Век. Тадспар стоеше рамо до рамо с другите оцелели членове на Военния съвет — по-малко, отколкото можеше да се очаква — и с шепа обикновени граждани на Колегиум, които се бяха проявили в отбраната на града: офицери от градската стража, предани търговци и предприемачи, занаятчии от Академията и дори майстор Хорнуил, който така категорично и шумно се бе противопоставил на идеята да използват изобретенията му срещу завоевателя. Балкус стърчеше до таркианския командир Паропс, а до тях стоеше дългокракия Дариаксес с неизменната си медна усмивка. Там бяха и Теорнис от Алданраелите, нагизден със златен нагръдник, огърлие с инкрустирани скъпоценни камъни и шлем с лъскави крилца. На лицето му беше изписано скромно задоволство, което привличаше вниманието много повече от широките усмивки и енергичното помахване. Имаше и други пришълци — скорпионоиди, мухородни, хора водни кончета, паякородни. Днес стъпалата пред Амфиофоса бяха пълни с хора.