— Хубава реч — измърмори до него Балкус. — Аз, разбира се, вече не съм истински сарнианец. Не знам защо изобщо поискаха да се кача на стълбите.
Стенуолд се канеше да отговори, когато видя млад бръмбаророден да го чака пред стаята, в която държаха Талрик.
— Майстор Трудан! — избълва младежът. — Една тука иска да ви види. Вика, че е спешно!
А после иззад младежа изскочи дребна мухородна и едва не се блъсна в Стенуолд в бързината си.
— Какво… — започна Стенуолд, но Балкус го изпревари:
— Спера!
Стенуолд я зяпна и видя срещу себе си изпосталяла и мърлява мухородна жена с вид на човек, който от дни не е слагал хапка в устата си, нито е затварял за сън очи.
— Но ти нали беше в Сарн… — изломоти глуповато той.
Балкус коленичи до нея и Спера се облегна признателно на рамото му. Изглеждаше полумъртва от изтощение.
— Сарнианците влязоха в сражение с осоидите… на открито, не беше обсада — изрече едва чуто тя. — Претърпяха поражение, изтеглиха се… когато стигнахме с влака в Сарн, вече беше дошла новината, че обсадата на Колегиум е вдигната. Веднага се качих на друг влак и потеглих насам… Докарах и молецородния. Ранен е. Настаниха го в едно съблюдателско общежитие наблизо.
Нещо в поведението й, в недоизказаните думи, вече бе стиснало Стенуолд за сърцето.
— Успокой се — каза й тихо той. — Какво стана с Челядинка?
— Майстор Трудан, съжалявам — промълви тя. — Уж трябваше да е в последното автовозило, което напусна бойното поле, само дето… машината така и не се прибра в града. Съжалявам, толкова съжалявам.
40.
Беше най-великата магия, от самите приливни брегове на Вещото време.
Тук, сред гъстите стволове на вековни дървета, по древни пътеки през леса, те дойдоха в една безлунна нощ. Бавни редици от закачулени в сиво фигури вървяха решително през непрогледния мрак с наведени глави. Имаше някакво отчаяние в тях, опърпана гордост, вдигната като знаме. Колко ли бяха изгубили вече, за да стигнат до този хал? „Гледай внимателно, млади послушнико.“
Имаше светлини напред, слаби макар: плетени кошници, пълни със светулки, които даряваха подводното си сияние на трите дънера, но дори не докосваха сенките между тях. Фигури чакаха там, високи, ъгловати. Имаше и черен метал, люспести ризници, върхове на копия. Това място беше свещено и там те държаха идола на своето Изкуство, реликва, която гниеше вече хиляда години. Около идола стояха самите богомолкородни, и те като статуи, с някои от тях бяха и гигантските изгърбени силуети на побратимените им насекоми, прибрали смъртоносните си щипки сякаш в мълчаливо съзерцание.
„Гледай внимателно, млади послушнико.“
В бавна и тържествена процесия закачулените мъже и жени се приближаваха през гората към тях. Нощта тежеше наоколо, ала над света се бе сипнала зора, която прогонваше и най-тъмните сенки. Това беше краят на Вещото време и из целите Равнините властта им се свиваше от ден в ден. Древните им градове бяха превзети — Патис, Тир Амек, Шаларна и Амира бяха паднали пред гнева на разбунтувалите се роби и нито техните умения, нито смъртоносната стомана на богомолкородните им войници можеха да спрат потопа. Робите — глупавите и грозните, лишените от грация и изящество — бяха отхвърлили тяхното господство. Бяха си направили брони и ужасяващи нови оръжия, и се бяха обявили за свободни.
„Патис, Тир Амек, Шаларна, Амира.“
Наум Ахеос изрече новите им имена: Колегиум, Тарк, Сарн и Мина. И колко ли още, които са били домове на неговите молецородни предци, а после са потънали в забвение?
И когато единството било най-нужно, настанал разкол. Векове на борба държали молецородните в едно. Събирали огромни армии срещу извиращите от земята стоножкородни. Разтуряли машинациите на всички други магически раси — паякоиди и комарородни, подлите бръмбари убийци и древните погребани царства на голоохлювните. Ала въстанието на робите ги ударило дълбоко в самата им същност и те се разпаднали на парчета. Някои настоявали да се договори мир, други — че трябва да се оттеглят в отшелничество. Фракциите и партиите се разраствали, стигнало се до кръвопролитие, но не срещу врага, а помежду им, и през цялото това време неотвратимата вълна на историята ги изтласквала настрани, към периферията, и заличавала знаците за тяхното съществуване.
„Виждал си наши зидове в Колегиум, които още стоят, видя и подземната канализация в Мина, която конощипородните построиха за нас. Какво друго стои?“