И се стигнало до това. Накрая се стигнало и до това. Последният опит да се призоват пресъхващите сили на старата магия, която преди била неразделна част от живота на молецородните — този най-амбициозен от ритуалите. Дошлите тук били ренегати, разбира се. Дори най-убедените привърженици на войната в Тарн и в Доракс, които проповядвали кърваво възмездие, не искали да имат нищо общо с това. Ала тези отцепници се били заклели да рискуват всичко, да използват докрай потенциала, който расата им била натрупала през столетията. Отишли при богомолкородните с истории за мъст и войнствената раса се вслушала в думите им. А накрая дошли и тук.
„В Даракион.“
В Даракионския лес, помисли си Ахеос. Даракионският лес е гора. „Даракион“ би било името на богомолска крепост, каквато няма там.
„Но е имало.“
Крепостта Даракион тъмнееше неясна в мрака между дърветата, а тук беше сърцето й, идолът й, някога свещен като онзи в Паросиал, място за поклонение и преклонение.
Събрали се бяха около него, тези закачулени сенки, а богомолкородните стояха горди и силни заедно с побратимените си насекоми и чакаха могъществото на Вещото време да се стовари върху неверниците, да раздроби умовете им и да ги изпълни с ужас.
Това беше най-тъмната и най-великата магия, замисляна някога, магия, която да спусне сянка връз Равнините, и тази сянка да трае сто години и да сломи непоправимо духа на онези, които почитаха дневната светлина, да ги завлече назад към робството. Магия, която да покрие целия свят и да изкорени революцията чак до идеите, които я бяха породили. Магия, която да разболее света чак до времето на внуците на техните деца… или завинаги.
Беше най-великата магия, най-черната магия, и се обърка ужасно.
„Не искам да гледам това“ — настоя Ахеос, но хорът от шептящи гласове не се трогна.
„Ти не успя да разчетеш посланието ни, млади провидецо, затова трябва да ти покажем.“
И той видя — нямаше глава, която да извърне, нямаше очи, които да затвори. Видя как ритуалът достигна кървавата си кулминация и как магията започва да се разкъсва. Видя делото, заличило крепостта Даракион от всички карти и превърнало едноименната гора в място на страх, което дори дървосекачите от Хелерон и Империята не смееха да доближат. Видя го и нададе вой, но студени ръце го държаха здраво, принудиха го да види всичко докрай, всеки миг от страшната кончина.
И той видя какво бе сторено на мъжете и жените от Даракион, видя причината да останат в леса отвъд хода на времето, разкъсвани от неспирна омраза, безкрайна жажда за мъст и нетърпима болка.
Ала най-вече видя какво направиха от прогнилия идол и каква бездна от сила и зло се роди от ритуала им. Видя я — малка, с релефна дърворезба и по-могъща от най-смелите мечти на скририте; и разбра, че отново е изплувала в света, въжделено оръдие за злата ръка, която я намери.
Кутията на сенките. Душата на Даракион.
— Е, кажи ми — подкани го Стенуолд, — кажи ми защо да поемам неоправдания риск да те оставя жив и още повече — да те задържа близо до себе си.
Талрик се усмихна, облегнат спокойно от другата страна на масата, все едно се намираше в собствения си кабинет.
— Започни да мислиш като човек с твоя занаят, майстор Трудан, а не просто като равнинец. Доскоро и аз бях шеф на агентурна мрежа. И двамата знаем колко ценен е вражеският агент, когото сме успели да привлечем на своя страна.
— Не мога да ти имам доверие.
— Има начин да прецениш стойността на онова, което ти казвам. Със сигурност мога да ти бъда по-полезен от твоята паякородна изменница.
— Не, не можеш — каза с равен глас Стенуолд.
Талрик вдигна вежда.
— А, значи така стоят нещата? Ясно. Е, искаш ли да ти разкажа за нея? Истината? Сигурно още се питаш дали хитрата ти паякородна любовница не си е оставила резервен изход?
— Талрик — изръмжа предупредително Стенуолд, после усети, че ръката му се е плъзнала към дръжката на меча. Талрик също гледаше натам.
— Не мислех, че си способен да убиеш невъоръжен затворник.
— Ти си осороден — изтъкна Стенуолд. — Следователно никога не си невъоръжен. Какво искаш, Талрик?
Осородният се изправи и част от небрежното спокойствие на маниерите му се отлюспи.
— И преди съм бил сам, и преди се е случвало да ме преследват, но никога едновременно и никога до такава степен. Винаги можех да разчитам на Империята. А сега откривам, че Империята, която уж познавах, е една празна черупка, запъртък. Отвътре е прогнила заради боричкащи се фракции и аз, който ги презирах, станах жертва на политиката. Кажи ми, Стенуолд, ти вярваш ли в нещо отвъд себе си, в нещо по-голямо?