— Вярвам, че е дълг на силните да помагат на слабите, че мъжете и жените трябва да живеят в мир и да съграждат заедно — отвърна бръмбарородният, без да се замисля. Това беше доктрината, върху която почиваше цялата философия на Колегиум.
— А аз вярвах в Империята. Но тя се оказа недостойна за вярата ми — каза горчиво Талрик.
— Значи сега си по-имперски от самата Империя, така ли? — Стенуолд поклати глава. — Нещо не те виждам като чак такъв изменник.
— Имах възможност да умра за вярата си, майстор Трудан — изтъкна Талрик с изненадващо чувство, — но когато се стигна дотам, когато дойдоха да изпълнят смъртната ми присъда, аз се възпротивих. Решението ми бе взето тогава, в мига, когато вдигнах ръка срещу палачите си. Вече не мога да твърдя, че съм верен син на Империята, щом не изпълних последната й воля. Искам да живея, Трудан, а ти знаеш не по-зле от мен каква е съдбата на агент, отблъснат и от двете страни. Свършен е. Свършен и мъртъв. Затова ти предлагам услугите си — вземи ме под крилото си, възползвай се от знанията и уменията ми, докато още можеш.
— Седни — подкани го Стенуолд, после добави: — Нека поговорим.
Талрик се тръшна на стола и хвърли поглед към Ариана, която го гледаше враждебно.
— Тя все още ме иска мъртъв, както виждам.
— Може би е по-умна от мен — отбеляза Стенуолд. — Какво знаеш за войската, която заплашва Сарн?
Талрик вдигна вежди.
— Доколкото си спомням, тази чест беше запазена за Седма армия. Крилатите фурии на генерал Малкан. Малкан е най-младият генерал на Империята и един от най-амбициозните.
— Каква е политиката на Империята към затворниците, взети в плен след битка, Талрик?
Въпросът очевидно изненада осородния.
— Зависи каква е битката. След сраженията с мравкородни например военнопленници почти няма. Ако битката е била ожесточена, войниците избиват ранените почти до крак, без значение дали са се предали или не.
Стенуолд откри, че е стиснал до болка ръба на масата. Представяше си как Че се предава с вдигнати ръце, но въпреки това мечовете я съсичат.
— Значи сарнианците са загубили битка — заключи след кратко замисляне Талрик. — И твой близък е бил с тях? — Тъй като Стенуолд не отговори, осородният вдигна вежди за пореден път и добави: — Не ми казвай, че става въпрос за племенницата ти, майстор Трудан.
В тона му нямаше подигравка, затова Стенуолд кимна утвърдително.
— Съжалявам — каза Талрик и когато Стенуолд го изгледа гневно, продължи: — Направи ми впечатление на интелигентна и изобретателна млада жена. — Помисли малко и предложи: — Искате ли да ида и да ви я намеря?
— Ти? — възкликна недоверчиво Стенуолд.
— С малко помощ — отвърна Талрик. Виждаше се, че създава в движение план. — Не е невъзможно. Аз поне съм от подходящата раса и сред многохилядната войска на Малкан ще изглеждам като поредния пешак. Или като поредния член на леките въздушни отряди, според случая.
— Трябва да помисля — каза Стенуолд и се изправи.
— Поне разгледайте предложението ми.
— Трябва да помисля — повтори бръмбарородният и излезе от стаята. Ариана го последва, като преди това стрелна Талрик с отровен поглед.
„Никакви лоши новини повече, моля те. Никакви куриери.“ Още не можеше да се отърси от спомена за скръбта на Спера, когато й съобщи, че Скуто е загинал. „Време е най-после да си ида у дома.“ Край с военните въпроси. Край със стискането на ръце. У дома, такъв е планът. Не искаше да види повече мраморните зали на Амфиофоса. Време беше да се прибере и да измисли начин да си върне момичето. „Някакъв начин, който да не включва Талрик в уравнението.“ А ако нямаше такъв? „И откъде да знам, че ще спази обещанието си? Ако Империята се съгласи да го приеме отново, той ще ме предаде без колебание.“
Слезе уморено по стъпалата пред Амфиофоса и появата му веднага предизвика възгласи сред окъснелите празнуващи.
— Това никога ли няма да свърши? — промърмори той, увесил нос.
— Хората от моята раса дават мило и драго да ги аплодират така — смъмри го Ариана, а после сведе виновно глава пред острия му поглед. — Извинявай, знам, че не това искаш да чуеш.