— И те прецениха, че всеки би могъл да убие по трийсетина — довърши Тисамон. Усмихваше се — с особена, типично богомолска усмивка.
Воините на Фелиал се пръснаха из имперския лагер, като колеха всичко живо по пътя си, не спираха нито за миг, не забавяха крачка, не даваха на врага време да осъзнае, че извършителите на изненадващата атака трудно може да се нарекат армия. Не, бяха само отряд, многократно по-малоброен от противника, но вилнееха сред палатките с ярост, родена от дълго потисканата ненавист към Умелите господари на светлата половина от света.
Не пощадиха нищо и никого. Бяха богомолкородни, следователно не вземаха пленници и не държаха роби. Не очакваха милост и не проявяваха милост. Когато стигнаха до голямата палатка на дъщерите на милосърдието, Норса се изправи невъоръжена на прага й и за миг появата й сякаш смути богомолкоидите, но жаждата им за кръв беше голяма, а снизхождението им — незначително, затова нито лечителките, нито ранените се спасиха.
Онези войници, които успяха да избягат — защото дори богомолкородните не бяха докрай достойни за хвалбите си, — щяха да дадат неясни и противоречиви показания на разпитите по-късно, но тази нощ нямаше да я забравят никога. Дори разпитвалите ги щяха да изгубят спокойния си сън и да се стряскат от кошмари, пълни с кръв и сенки, сякаш самата нощ имаше зъби и те бяха паднали в зейналата й паст.
От войниците на Четвърта армия, по-известна като Шиповете, оцеля едва един на всеки четирима.
Стенуолд посрещна с изумление новината. Имперската армия, тръгнала да овършее крайбрежието, я нямаше. Теорнис вече му беше разказал как само с двеста души успял да подложи крак на цяла армия осородни, първо лично, а после чрез свой братовчед, с когото си приличали много и който лесно можел да мине за него с помощта на умело положен грим. За по-нататъшните си планове относно Четвърта армия Теорнис само беше намекнал — не искал да се хвали предварително с неща, които още били в процес на подготовка.
Стенуолд погледна към Тисамон и се ухили широко.
— Добър момент избра да запознаеш Тиниса с наследството й — отсъди той.
Тисамон обаче не се усмихна.
— Те няма да се бият за Колегиум, Стенуолд. Но ще се бият. Когато дойдат отново, осоидите ще открият, че пътят по южното крайбрежие вече си има пазачи. — Мисълта за предстоящото угаси блясъка в очите на Тисамон и Стенуолд понечи да го окуражи с някоя дума, когато Ариана го дръпна за тогата.
— Стенуолд!
Беше се обърнала и гледаше назад към стъпалата пред Амфиофоса. В сградата все още влизаха и излизаха доста хора въпреки късния час.
— Какво? — „Убийци — помисли си веднага той. — Сигурно е познала някого по лице.“
— Стенуолд, искаш Талрик за себе си, нали?
— Да, защо?
— Тогава събери войници, колкото можеш повече — изсъска Ариана. — Ако го искаш, ще трябва да се биеш за него. Сега, или ще е твърде късно!
„Войници? Когато си имам Тисамон?“
— След мен — изръмжа и хукна нагоре по стъпалата. Тисамон го последва незабавно, острието на ръкавицата му се разгъна в движение. Стенуолд чу Тиниса и Ариана да подтичват отзад; знаеше, че Тиниса вече е изтеглила рапирата си. В тяхната компания се чувстваше далеч по-сигурен, отколкото с двайсетина от мравкородните войници на Паропс, да речем.
— Какво има? Казвай! — настоя той, докато търчаха по коридорите на Амфиофоса.
— Видях я! — съобщи Ариана. — Дошла е да го убие!
— Коя? — изпъшка Стенуолд, вече останал без дъх.
— Жена водно конче! Тисамон знае!
Тогава я видяха — стоеше пред стражите, охраняващи стаята на Талрик, жена от Федерацията с отметнат плащ, под който бронята й грееше с цветовете на дъгата. Бръмбарородните стражи явно не знаеха какво да я правят — сигурно се чудеха дали не е от чуждоземните войници на Теорнис. Вдигнали бяха наполовина щитовете си и я гледаха намръщено. Внезапно в ръцете й се появи дълъг меч с право острие. Завесата на входа към стаята на Талрик беше дръпната наполовина, сякаш жената се бе опитала да мине между стражите по право.
— Пуснете ме да вляза — настоя тя с тон все едно отправя последно предупреждение.