Стенуолд си представи Че, мъртва или затворена в някоя имперска килия, или в ръцете на осородни занаятчии, после се вгледа в лицето на Фелисе и го видя с нови очи. Беше лицето на майка, която е обичала децата си и която не иска друго, освен да отмъсти за тях.
„Нямам право“, разбра той и даде знак на стражите, които се дръпнаха с нескрито облекчение. Фелисе му хвърли още един поглед преди да влезе в стаята.
41.
Похитителите й бяха намерили чифлик наблизо със скупчени нагъсто каменни постройки и голям зимник, който бяха разчистили предварително, изхвърляйки всичко, което не ставаше за ядене или за друга непосредствена употреба. Че се надяваше собствениците на чифлика да са избягали преди бурята в черно и златно да застигне стопанството им.
Занаятчиите се бяха разшетали в зимника още преди да започне битката — използвали бяха греди от разрушена барака да сковат малка кошара, побираща десетина пленници. Няколкото засъхнали кафеникави петна подсказваха, че тя не е първата, която хвърлят тук.
Но в момента беше единствената — единствената, която бяха взели в плен от многото вражески войници, останали ранени или окъснели на бойното поле след Битката на релсите.
Когато се смъкна замаяна от повреденото автовозило, Че бе изтеглила меча си, убедена, че всеки миг ще срещне смъртта. Опитала се бе да влезе в кожата на Тисамон или на Салма, да умре, убивайки, и да посрещне с разтворени обятия края си като истински боец.
Ала накъдето и да погледнеше, полето край релсите гъмжеше от осоиди, небето тъмнееше от тях. Мъже, които преди час се бяха спасявали с бягство, сега отново бяха тук и само кръв можеше да утоли жаждата им за отмъщение. Навсякъде осородни войници налитаха на оцелелите сарнианци и ги подлагаха на кървава сеч. Избиваха полевите хирурзи без значение дали те вдигат оръжие да се защитят или не. Избиха и ранените, така както други осоиди правеха същото навсякъде по бойното поле.
Усети как мечът се изплъзва от пръстите й. Главата й се въртеше, неспособна да възприеме заобикалящия я ужас, и в този миг Че си даде сметка за самозаблудата, с която е живяла. Това тук беше истинското лице на войната и тя, Че, никога нямаше да е истински войник.
Стояла бе там неподвижна и незабелязана, докато осородните търчаха наоколо й. Именно неподвижността я спаси. Неподвижността и празните ръце, докато накрая един осороден не кацна пред нея — пред ококореното, невъоръжено бръмбарородно момиче. Сигурно я бе взел за робиня. Извика двама свои другари да я отведат и тя тръгна с тях без съпротива. Само допреди миг планираше как ще продаде скъпо живота си като истински воин, но след като видя как сарнианците правят същото, отново и отново наоколо й, разбра, че адски много й се живее.
Не че бе отървала със сигурност кожата — вече близо два дни я държаха затворена тук, дали й бяха вода, но не и храна. По звуците, които долитаха отгоре, се досети, че осоидите преместват лагера си, но изглежда не бързаха да догонят сарнианците по пътя към града им. Никой не бе дошъл да я разпитва, да я спасява, да я погледне дори.
„Робство“ — каза си тя. Наистина ли щеше да е чак толкова лошо? Може пък да случеше на добър господар. Все пак имаше образование, и не какво да е, а получено в Колегиум. Може да й поверят обучението на осородни деца.
Знаеше, че животът в робство може да е много тежък, но също така беше наясно, че на света има и много по-лоши неща от робството.
Откъм капака в тавана се чу шум и сърцето й се сви, защото купата с вода, която й бяха оставили, все още беше наполовина пълна.
В зимника беше тъмно като в рог, непрогледен мрак, който би я сломил, ако не беше Изкуството й, което го разсейваше в достатъчна степен. Сега през отворения капак по каменното стълбище се изля слънчева светлина, толкова ярка, че тя заслони с ръка очите си. Чу тътренето на крака в сандали и надникна през пръсти.
Осороден войник я зяпаше колебливо, вдигнал фенер с минерално масло и слаб синкав светлик.
— Тя е — каза той на някого зад себе си, после слезе по стъпалата да направи място.
Мъжът зад него слезе по стълбата тромаво и с усилие, като се подпираше с ръка на стената. Не беше с имперска униформа, а в дълга роба с голяма качулка — не личеше да има нужда от фенера, докато я оглеждаше внимателно.