Выбрать главу

В усмивката на комарородния се съдържаше обещание, че тези думи няма да бъдат забравени.

42.

Талрик запрати жилото си веднага щом тя прекрачи прага и Стенуолд реши, че това е краят, край, диаметрално противоположен на очакваната кулминация. Жената залитна от силата на удара, но припукващата енергия се разплиска безсилно по блестящата й броня и угасна, оставяйки черни следи като от сажди. А после Фелисе го нападна.

Масата беше помежду им и Стенуолд видя как Талрик се опитва да стане бързо, оплита крака в стола и се катурва назад, лицето му се изкривява от силна болка в незаздравялата рана. С един-единствен замах от горе надолу Фелисе разсече масата на две, напреко на дървесните жилки, по начин, който изглеждаше чисто и просто невъзможен.

Талрик се бе изправил някак и от дланите му отново изригна огън, но тя се извърна и наведе глава да прикрие лицето си зад бронирания нараменник, и макар да я разлюля, залпът отново се разплиска по бронята.

Ако беше в обичайната си форма, Талрик може би щеше да има шанс. Той беше изобретателен човек, но раните го бавеха фатално. Битката едва беше започнала, а по туниката му вече беше избило петно прясна кръв. Когато вдигна отново ръка, странният меч на жената едва не я отряза от китката. Не успя, но отвори дълбока рана от външната й страна. Талрик изсъска и се хвърли към нея, но след миг на хладнокръвен размисъл Фелисе обърна меча си и го фрасна с дръжката през лицето.

Осородният политна назад към стената и се свлече замаян на пода, а тя заби меча си в едната половина на срязаната маса и разкърши ръце. От палците й се разгънаха миниатюрни сърповидни остриета.

Талрик бе протегнал към нея здравата си ръка да се предпази, но Фелисе замахна и раздра дланта му със сърповете. Той извика от болка и дръпна ръката си. Жената се вгледа в своите ръце — едната окървавена, другата не.

После постави внимателно палци в меката плът под челюстта му и му даде знак да се изправи. В първия миг той понечи да се възпротиви, но от натиска на миниатюрните сърпове по шията му потече кръв. Талрик задрапа нагоре, като си помагаше с лакти в стената, изправи се с мъка и застана лице в лице с нея, толкова близо, все едно са влюбени.

По нейното лице изражение нямаше.

Стенуолд стоеше на прага, Тисамон гледаше над рамото му, а после някой го побутна от другата страна. Беше паякородният спътник на Фелисе.

— Кой си ти, между другото? — попита го Стенуолд, докато Фелисе държеше Талрик на нокти и се взираше в лицето му.

— Дестрахис, лекар. — Паякочовекът следеше с напрегнат поглед Фелисе, сякаш чакаше нещо.

Талрик се взираше в лицето на противничката си и събираше отчаяно мислите си през болката в хълбока и другата в ръцете.

— Преди да ме убиеш — каза той и плати с още кръв за дързостта си, защото думите увеличиха съприкосновението на гърлото му с нейните сърпове, — искам да ми кажеш едно нещо.

Лицето й остана безизразно, нито отхвърли, нито прие молбата му.

— Какво ще правиш след това? — Последният му коз, последният му шанс, и след като думите веднъж бяха изречени, Талрик затвори очи и зачака.

Дестрахис се наведе напред, но Фелисе не помръдна. Нямаше знак, че изобщо е чула въпроса.

— Какво става тук? — настоя Стенуолд с дрезгав шепот.

— Този тип Талрик е умен — изтъкна Дестрахис. — Стигна до сърцевината на проблема.

— След това? — чу се гласът на Фелисе. Изрече кратките думи така, сякаш не разбира значението им.

— Хванахме го недалеч от града ви — обясни Дестрахис. — Но той беше полумъртъв и вместо да го убие, тя ме накара да го закърпя и после го отпрати. Защото отмъщението срещу умиращ не влизаше в плановете й.

— Не виждам голяма разлика и сега — отбеляза Тисамон зад тях.

— Сега той й отвърна. — Дестрахис сви рамене. — Остава да видим дали този път дамата ще стигне докрай.

— Паяко, отдавна трябваше да те убия — процеди Фелисе, като все още държеше Талрик на пръсти, а самата тя не трепваше и за миг, застинала в съвършената си стойка. — Какъв ти е този осороден?

— Никакъв — отвърна Дестрахис. — Никога не съм бил човек на Империята.

— Но не си и мой — подчерта тя. — Кой ти плаща, паяко?

Дестрахис сви устни.

— Задължително ли е някой да ми плаща?