Вторият катинар падна и Тото отмести с усилие тежката врата. Че се изниза от килията си мълчаливо, защото не знаеше какво да каже.
— Ще можеш ли да се измъкнеш от лагера? — попита той. — С това не мога да ти помогна, но в торбата има храна, вода и униформа. Ще приличаш на човек от помощната войска, но гледай часовите по външния периметър да не те видят. Ако те хванат… става лошо.
— Няма да кажа кой ми е помогнал — побърза да го увери тя.
— Щом те притиснат достатъчно, ще кажеш. — Лицето му не изразяваше нищо.
— Небето следят ли?
— Не толкова. Следят най-вече релсовия път, заради сарнианците.
— Тогава ще отлетя — реши тя и видя изненадата му. — А ти… ще можеш да се измъкнеш, нали?
— Не.
— Стига, Тото, трябва да дойдеш с мен.
— Не — повтори той и Че разбра, че няма да отстъпи. — Вече нищо не ме свързва с миналото. Ако ме разкрият, ще умра. Ако ли не, ще продължа да живея тук като чирак на Дрефос и ще създавам нови и по-ефективни начини да превръщам хора в месо.
— Тото, полудя ли? Трябва да се върнеш с мен в Колегиум!
— Колегиум вече нищо не може да ми предложи. Освен ако не дойда пред стените му с армия — каза й той.
Че усети как кръвта във вените й се смразява. Гледаше познатото лице, ала виждаше чужд човек.
— Но понеже явно съм предател по природа, сега ще извърша още едно предателство. Макар че ти сигурно ще го видиш като последния ми акт на лоялност — към теб и към Стенуолд.
— Тото…
— Чуй ме. — Бръкна в туниката си и извади свитък, навит на руло и после загладен. — Ако успееш някак да избягаш, трябва да занесеш това на Стенуолд. Или може би в Сарн.
— Какво е?
— Подробен чертеж на моя щраколък — обясни той. — Оръжието, което пречупи сарнианците.
Че го взе колебливо, сякаш свитъкът може да я изгори.
— Даваш ли си сметка какво правиш? — промълви тя. — Знаеш какво означава това, нали?
— Означава, че давам на Равнините шанс — отговори Тото. — Малък шанс, нищо повече. По-добре се преоблечи, Че. Нямаш много време.
Той я гледаше как се преоблича и Че се запита дали Тото не си представя някакво друго бъдеще, в което тя облича тази униформа наистина, а не като камуфлаж, и остава с него, така както тя го беше помолила да тръгне с нея.
43.
Стоеше в източния край на колегиумските докове, обгорените дъски скърцаха под краката й, стоеше и си мислеше, че времето й изтича.
По целия кей работници изрязваха пострадалите дъски и ги подменяха с нови, потапяха във водата нови подпорни колони и го правеха с помощта на машини, каквито тя не беше виждала преди и чийто механизъм не можеше да проумее. Хората тук бяха забележително работливи и изобретателни, ремонтни дейности течаха из целия град, разрушеното се подменяше и подобряваше дори.
Фелисе Миен сведе поглед към водата. Пристанището на Колегиум беше дълбоко и водата чернееше, осигурявайки достатъчно дълбочина и за най-тежките плавателни съдове. Какви ли тайни бяха заровени тук, в тинята по дъното; какви ли забравени кости и съкровища?
Дестрахис щеше да я търси, но с малко късмет щеше да закъснее. Вече съжаляваше, че го е принудила да изрече онези неща.
Талрик с право я беше попитал какво ще прави след това. Бъдещето, което си беше представяла, свършваше с неговата смърт, така че какво щеше да прави след това? Смъртта му нямаше да промени нищо, мъртвите нямаше да възкръснат, а тя щеше да се обърне към миналото, за да избяга от едно празно и безцелно бъдеще.
За нея миналото беше разяждащ ужас, както тя бе преследвала Талрик из целите Равнини, така то беше преследвало нея.
Какво бе останало неизречено? Дестрахис беше премълчал някои неща — Фелисе се досещаше за част от тях, макар съзнанието й да държеше подробностите под ключ. Какво още оставаше да научи?
По-добре да не знае, много по-добре. Една крачка и водата ще я обгърне като любовник, ще я повлече в дълбините си. Бронята й беше достатъчно тежка и дори да се откажеше от решението си, както често се случваше напоследък, с нищо не би могла да промени стореното. Поне ще е взела най-сетне съдбата си в свои ръце. А Талрик нека си живее, защото не би могъл да я нарани повече.