Сега обаче се беше оформила пауза, лелеяна пауза в целия този хаос от задачи, и Стенуолд беше довел Ариана в една от най-ревниво пазените тайни на Амфиофоса. Зад сградата с гигантския купол имаше градина с толкова високи зидове, че винаги оставаше в сянката им, но посредством огледала и лещи занаятчийското изкуство беше насочило слънчев светлик и тук, където растения от целите Равнини растяха на воля и в такова изобилие, че се налагаше градинарите да ги подкастрят всекидневно. Малки помпи на стратегически места създаваха илюзията за естествен поток, имаше статуи, които са били стари още по времето, когато молецородните са избягали от града, имаше изобилие от каменни скамейки и по традиция тук никой не повишаваше глас, никой не се караше.
Валеше дъжд, но под короните на дърветата беше сухо. Стенуолд заведе Ариана при една скамейка с полепнал по основата мъх, тя седна и се заоглежда в почуда.
— Дори не бях чувала за това място — призна тя.
— Членовете на Събранието гледат да не говорят за него пред външни хора. Дребна проява на егоизъм, която, струва ми се, може да им бъде простена. Лично аз винаги съм смятал, че това е единствената ни смислена привилегия, макар че все не ми оставаше време да й се насладя подобаващо. А и скоро пак ще е така, сигурен съм. За мен утре войната започва наново.
— Значи и за мен — откликна тя.
— Не бих те молил за това.
— И не се налага. Аз ще водя твоите войни, Стенуолд, дори ако това означава само да бъда до теб, когато съм ти нужна.
Погледна я и си помисли по навик: „Мога ли да ти имам доверие?“ Ала си даде сметка, че вече й вярва и че решаващ за това е не толкова фактът, че му спаси живота в къщата на Брискал, а че Балкус я беше приел. Защото Стенуолд вярваше, че Балкус, този едър, солиден и лишен от въображение човек, има по-ясна преценка от него за такива неща. И конкретно в този случай.
— Стенуолд — прошепна Ариана и когато той се обърна да я погледне, видя предупреждение в очите й. — Наблюдават ни. Сигурна съм.
Той стана рязко.
— Някой друг заседател, сигурно — каза той, но сам не вярваше на думите си.
А после откъм гъстите храсти дойде глас:
— Можех да ти пусна една стрела в тиквата, старче. Не че би забелязал, щото и без това е празна.
Стенуолд посегна към меча си и откри, че, да, мечът наистина е там, виси си на кръста му и тежестта му е станала толкова привична, та е спрял да я забелязва. Острието излезе с лекота от ножницата.
— Как влезе тук?
Мечът не беше единственото познато му нещо в ситуацията. Гласът също му беше познат, а при втората реплика се сети и чий е:
— Влязох, щото съм муха, а ваш’те тромави бръмбари изобщо не се сещат да погледнат към небето.
Говорещият се появи — плешив дребен мъж с грозно лице и мъдра усмивка.
— Неро? — възкликна невярващо Стенуолд.
— Доста време мина, Стенуолд. А дамата коя е?
— Ариана. — Смутената пауза, докато се чудеше как по-точно да я представи, явно подсказа на Неро всичко необходимо, поне ако се съдеше по широката му подигравателна усмивка. — А това е Неро, художникът — още по-смутено добави Стенуолд.
Мухородният го изгледа ухилен.
— Станал си още по-голям и дебел.
— А ти си все така грозен. — Репликата му дойде на езика без колебание през пропастта от двайсет години. — Представа си нямаш колко се радвам да те видя. Какво правиш тук? Ще поостанеш ли?
— Куриерче съм — обясни Неро. — Ама нося вест от твой приятел, новините са цял куп, тъй че с твойта дамичка по-добре се настанете удобно и се пригответе да слушате.
В мрака, който тя лесно можеше да провиди по своя воля, се оказа неочаквано лесно да се измъкне от лагера на осоидите. Под погледа на Тото Че се беше изнизала покрай осородните постови, невидима в униформата си за тези мъже, които възприемаха хората от помощната войска като роби и нищо повече — многобройни и несъществени. Когато наближи периметъра на лагера, Че изчака търпеливо сгоден момент, когато никой не гледа към нея, после призова крилете си и се издигна високо над кръга от факли и обикалящи часови.
Тото я видя как излита, разкъсван между облекчение и вина. Че се беше измъкнала, ала той имаше още работа тази нощ. Обърна се и тръгна назад към чифлика. Вдигна капака и слезе в зимника със затъмнения си фенер. Щеше да върне вратата на мястото й и да заключи катинарите. „Нека се чудят как се е измъкнала затворничката.“