Слугите, които го миеха и обличаха, до един бяха от вярната раса. В сърцето на култура, основана на робството, тук, в двореца, чуждоземни роби се допускаха изключително рядко, защото на кои от тях можеше да се вярва? Освен това дори най-неприятните задачи се смятаха за чест, когато обслужваха него. Едва шепа другородни съветници, мъдреци и занаятчии, чиито умения надхвърляха грозното петно на низшия им произход, бяха допуснати в двореца, и макар да бяха роби, живееха като принцове и щяха да живеят така, докато не престанеха да бъдат полезни.
Съветниците му, да. По-късно трябваше да поговори със съветниците си. Преди това го чакаха въпроси от държавно естество. Оковите на службата, винаги готови да го приковат към земята.
Нагизден според статута си, със стегнато в злато и слонова кост чело, негово императорско величество Алвдан Втори, господар на Империята на осите, беше готов да седне на трона си.
Императорът имаше много съветници и всяка десетница се срещаше с тях, давайки им шанс да говорят по всякакви въпроси, които по тяхно мнение биха били в интерес на самия него и на неговата Империя. Тази традиция я беше създал баща му и тя беше част от трескавия начин на живот, който го беше отнесъл преждевременно в гроба, не като господар на Империята, а като неин най-злочест роб. Сегашният Алвдан с радост би се лишил от нея, ала тя беше се превърнала в символ на имперската власт не по-малко от трона или короната, и нямаше начин да я премахне от себе си.
Съветниците бяха постоянни като брой и длъжност, но не и като отделни индивиди. Лицата често се меняха, понякога по негова заповед, друг път промените бяха дело на верните му мъже от Рекеф. Част от съветниците му също бяха от Рекеф, но това не ги защитаваше нито от неговия гняв, нито от недоволството на подчинените му.
Друга част от съветниците бяха роби и това също беше стародавна традиция, защото Империята винаги се възползваше в пълна мяра от своите ресурси. Учени мъже от завладени градове често бяха довеждани насилствено в Капитас само заради съдържанието на умовете им. Някои от тях успяваха да се нагодят и дори благоденстваха, доколкото можеше да благоденства един роб — всъщност, понякога живееха доста по-добре от мнозина свободни поданици на Империята. Други не успяваха и пропадаха. Но винаги имаше кой да ги замести.
В този си състав съветът му щеше да е обичайният досаден калейдоскоп. Един-двама мокрицородни с техните продълговати и скръбни сиви лица, които да проповядват мъдрост и предпазливост; няколко бръмбароиди — търговци или занаятчии; някой чудак, може би паякороден от далечния юг, молецоид с празни очи или друг представител на екзотична раса; както и местната квота, разбира се — осородни от Рекеф, от армията, дипломати, представители на Консорциума, членове на високопоставени семейства и дори авантюристи отцепници. И всички те щяха да дойдат с готови съвети, които доста често имаха като странична цел и лично облагодетелстване.
Напредъкът му към и през залата се измерваше в слуги, които му отваряха вратите, премитаха пода пред краката му, а накрая го освободиха от наметката и от тежестта на короната. Други притичаха с вино и мезета още преди да е седнал, след като телохранителите бяха опитали храната и напитките като предпазна мярка.
Съветниците седяха от двете му страни на по-ниски столове, подредени в широки дъги. Идеята беше, че императорът трябва да гледа право напред и само да чува мъдрите слова, гъделичкащи слуха му, без да се влияе по никакъв начин от самоличността на говорещия. Гениално като замисъл, без съмнение, но безполезно на практика, защото императорът имаше остър слух и разпознаваше говорещия още от първата дума. Единственият реален резултат от тази подредба бяха неприятни схващания в шийната област, които съветниците получаваха, докато точеха вратове, за да виждат говорещия си колега.
„Бих могъл да променя това.“ Той, все пак, беше императорът. Би могъл да ги сложи на маса като войници, седнали да хвърлят едни карти след края на дежурството. Или да ги нареди коленичили пред трона като молители. Или да ги провеси на въжета от тавана, ако поиска. Не минаваше и ден без някоя дребна подробност от имперската бюрокрация да го вбеси, но той неизменно намираше основание да не пъха ръка в механизма на тази сложна машина — би се отразило зле на бойния дух; такава е традицията; сигурно има основателна причина, иначе защо ще го правят точно по този начин, и прочие.
Ала в най-лошите си кошмари чуваше истината за своето въздържание — при всяка промяна, която въведеше, при всеки клон, който отсечеше от дървото на традицията, реакцията би била всеобща и неизменна, пък макар и прошепната на ухо: „Той не е като баща си.“