И двете ръце. Включително тази, с която държеше меча. Или пък не. Пусна чаршафа, решил да жертва скромността в полза на сигурността, и отвори с една ръка вратичката на лампата. Плъзна несръчно дебелите си пръсти по плота на писалището в търсене на стоманената запалка. Запали чак на третия опит и приближи малкото пламъче до маслото в резервоара. То се подпали с меко златисто сияние и — стиснал решително меча — Стенуолд се обърна към натрапницата.
Беше прикрила с ръка устата си — дали от ужас, или за да скрие смеха си — и в първия миг Стенуолд не я позна. А когато се сети коя е, грабна чаршафа толкова бързо, че едва не омота меча си в него.
— Ариана? — ахна той. — Какво… какво правиш… в къщата ми?
Тя отчаяно се мъчеше да скрие усмивката си. Значи това било, а не страх — уви.
— Не залоствате прозорците си, майстор Трудан.
— Това не е отговор. — Но иначе беше права, разбира се. Той продължаваше да разсъждава като бръмбар, чийто дом има само един вход и това е вратата на приземния етаж.
— Аз… исках да говоря с вас насаме.
— Е, по-насаме от това здраве му кажи. — Опита се да увие чаршафа около кръста си, но той се оказа недостатъчно широк, и пред безсрамния поглед на младата паякородна Стенуолд изведнъж се сети за всичките части от физиката си, които дори на младини не бяха от най-стройните, а с времето се бяха разширявали прогресивно.
— Щях да ви се обадя още когато влязохте, но… — Раменете й потрепнаха едва доловимо. — Но вие започнахте да се събличате още от прага и… и аз пропуснах момента.
„Колко стар се почувствах изведнъж.“
— Би ли… би ли се обърнала с гръб, докато наметна нещо? — попита той.
А после вратата се отвори с трясък и Тисамон цъфна на прага.
Острието на ръкавицата му беше разгънато в готовност, той спря поглед на натрапницата и се хвърли към нея. Тя изпищя, метна се по очи до леглото и задърпа трескаво кинжала, прибран в кания на кръста й.
— Тисамон, чакай! — извика Стенуолд и богомолкородният застина миг преди да е нанесъл фаталния удар. Ариана не се виждаше от леглото, но Стенуолд чуваше накъсаното й дишане.
— Какво става? — попита настоятелно богомолкочовекът.
— Тя е просто… студентка — заекна Стенуолд, притиснат от необходимостта да измисли някакво обяснение. — Остави я да… да се изправи.
Тисамон отстъпи предпазливо назад.
— Паякородна е — отбеляза той.
— Мисля, че това възражение вече не е част от арсенала ти — изтъкна на свой ред Стенуолд.
Ариана се изправи бавно, като разтриваше тила си. Така и не бе успяла да измъкне кинжала от канията.
— Въоръжена е — посочи Тисамон, този път с известна колебливост.
— Има нож. Като всеки благоразумен човек в Колегиум, особено напоследък.
Стенуолд си даде сметка, че междувременно Тисамон е насочил вниманието си към него.
— Аз такова… — Сведе поглед към закръглената си снага, прикрита едва отчасти от чаршафа. — Аз тъкмо си лягах… — започна глуповато той, с пълното съзнание, че суровата физиономия на Тисамон е започнала да се пропуква.
— Лягаше си със?…
— Не! — Прозвуча по-пискливо, отколкото би трябвало. — Нямах представа, че е в стаята ми.
— Така значи. — Тисамон изкриви уста. — И какво иска дамата?
— Добър въпрос. — Стенуолд премести поглед върху момичето.
— Искам да помогна — заяви тя.
— Как да помогнеш? — Беше облякъл туниката си и я усещаше като броня от яка стомана под погледа на младата жена. Тук, в кабинета и с писалището помежду им, можеше да се почувства малко повече като преподавател от Академията и не толкова като клоун. Девойката седеше кротко на един стол, но в очите й още танцуваха весели пламъчета.
— Всички знаят, че сте били на изток. А също и че там се събира враг. Имам предвид Империята, за която сте ни разказвали в часовете по история. Никой освен вас не дръзва да ги посочи с пръст. Другите преподаватели дори не желаят да отговорят на въпросите ми. А Империята отдавна е там, и онези войници — осородните — дойдоха за Игрите. Точно тогава някои от нас започнаха да си дават сметка, че вие през цялото време сте ни казвали истината. Че онези мъже не са дошли тук в името на мира и търговията.
— Е, някои хора ми повярваха — натърти Стенуолд, — най-вече онези, които и без мен си знаеха колко са опасни. Тоест самите осородни. Събранието обаче? Едва ли.