— Аз ви вярвам — обяви без колебание тя. Гледаше го толкова сериозно, че Стенуолд още по-осезаемо почувства колко млада е тя и колко стар е той. Не беше типичната паякородна на външен вид. Косата й беше червеникава и подстригана късо по местната мода, а луничките й придаваха особена невинност. Стенуолд откри, че я вижда в различна светлина — колко е стройна, колко е светла кожата на ръцете й под късите ръкави на туниката.
Ощипа се мислено.
— Защо? — попита в опит да фокусира вниманието си където трябва.
— Първо, защото моят народ умее да различава истината от лъжата и аз съм убедена, че когато се изправяте пред нас, студентите, и ни казвате всичко това, го правите с чисто сърце и не си измисляте. След като вие заминахте, в Колегиум заприиждаха осородни. О, те винаги са любезни и охотно плащат за всички евентуални щети, но… знам ли, грозни са, ако разбирате какво имам предвид. Не физически, а нещо вътре в тях. Големи скандалджии са. Само да пийнат малко и някой да ги обиди, веднага скачат на бой. Могат да убият човек за едното нищо. Знам за един студент, който е бил убит в таверна, само че осородните офицери платили щедро, за да потулят нещата. А и всичките са обучени войници, точно както вие казвахте. Всичките до един, дори занаятчиите, както и дипломатите, които говорят пред Събранието.
— Ариана… вие, паякородните, никога не сте проявявали интерес към войните, които раздират нашите Равнини — каза Стенуолд. — Така че защо?…
— Мислите, че съм тук от името на народа си? — попита невярващо тя. — Че съм агент на Аристоите? Това… това би било страхотно, майстор Трудан. — В тона й се усещаше нескрита горчивина. — Но аз не съм от рода Аристои. Семейството ми е най-обикновено и за всичко мога да разчитам единствено на себе си. Аз съм последната дъщеря на един мъртъв род и вложих малкото си пари в обучението си тук. Тук е моят дом, майстор Трудан. Академията е всичко за мен. А вие, за мен вие сте символ на Академията.
Изправен пред толкова много младост, подправена с толкова открита тържественост, Стенуолд не съумя да направи друго, освен да преглътне и да продължи да я зяпа.
— Повечето преподаватели имат очи само за тясната си специалност, майстор Трудан… Мога ли да ви наричам Стенуолд?
Стенуолд със закъснение установи, че е кимнал.
— Не ги интересува какво става извън кабинетите им и аудиториите. А има по-лоши и от тях, като онези в Събранието, които ги е грижа само какво има в джобовете им и какъв пост заемат. Нагледала съм се на такъв снобизъм в Еверис, където отраснах. Но всички знаят, че ти си пътувал много и си видял свят. Върнал си се да предупредиш града за голяма заплаха, но никой не иска да те чуе. Майстор… Стенуолд. Искам да ти помогна.
— Как? — попита той. Думите незнайно защо и съвсем неочаквано се бяха разбягали от главата му. — Какво… как би могла да ми помогнеш?
Тя навлажни с език устните си във внезапен пристъп на нервност.
— Ами аз… чувам разни неща, виждам други. У дома рано се научих да не привличам излишно внимание, бива ме да оставам незабелязана. Това… това беше и едната причина да се промъкна така през прозореца на стаята ти. За да видиш какво мога… да ти покажа…
— Разбирам — кимна той, като си мислеше: „Спомена за едната причина. А какви са останалите?“ Не му се искаше да въвлича тази девойка в предстоящите събития, но пък тя изглеждаше така решена да помогне и ако той я отпрати… Ако я отпрати, тя несъмнено щеше да направи някоя необмислена глупост на своя глава само за да му докаже, че е сгрешил. Точно както би постъпила Челядинка.
А и той би могъл да я използва, в интерес на истината.
Ариана се пресегна и сложи ръка върху неговата, жест, от който гърлото му внезапно пресъхна.
— Моля те — промълви тя и Стенуолд откри, че не е в състояние да откаже.
— Страхотно е, нали? — възкликна Челядинка. — Не всеки ден човек се вози на железница! — Заплюла си беше мястото до отворения прозорец и сега зяпаше ококорена прашния пейзаж, който се изнизваше покрай тях, а вятърът брулеше лицето й. Трясъкът и вибрациите на парния двигател бяха в пълно съзвучие с вътрешното й трептене. Ако проточеше врат и погледнеше напред по протежение на вагоните, можеше да види как убитите песъчливи цветове на скалите преминават в зеленото на тресавищата около езеро Сидерити. Релсовият път заобикаляше езерото от изток, повдигнат на колони над блатистия терен.
Ахеос се гушеше до нея, увит в плаща си и пребледнял като смъртник. Сигурно беше от миризмата или от движението, или от всичко накуп. Молецоидите не си падаха по машините, нито по този начин на придвижване. Вагонът нямаше покрив, а само навес, който да пази пътниците от дъжд, но парният двигател на автовозилото развиваше скорост, каквато Ахеос не би могъл да поддържа, ако се опиташе да лети край него, така че и тази възможност отпадаше.