Старецът се наведе напред, сви шепи под кинжала да улови евентуалните капки, после се наведе над стоманата и заостреният му език облиза кръвта за броени секунди. Макар и само няколко капки, кръвта й изглежда му вля нови сили. Когато отново я погледна в очите, в неговите се четеше единствено глад.
— Ще свърши ли работа? — попита го Алвдан. — Или да търсим по-далечни роднини?
Уктебри разтегли устни в лукава усмивка.
— Ще свърши работа и още как, ваше възхитително величество. Тя е… съвършена. В най-висша степен деликатен вкус.
— Братко… — Гласът й трепереше, но в момента Седа не даваше и пукната пара. — Какво става?
— Нищо особено — отвърна й той. — Малко забавление. Не бой се, скъпа сестро. И ти имаш своя роля в пиесата, но не се налага да учиш нито реплики, нито танцови стъпки. Хайде, водете я.
Изведоха я след него в преддверието, където чакаха бледите пажове.
— Какъв е този човек? — заекна тя.
— Нима не се досещаш, сестрице сладка? — Усмивката на Алвдан беше по-широка отвсякога. — Върни се назад в спомените си от детството, когато седяхме заедно пред огъня и слушахме приказки.
Най-лошото бе, че Седа знаеше какво има предвид той и нямаше нужда да й обяснява.
— Не може да е…
— Страхотна находка на Рекеф и генерал Максин, нали?
„Те идват нощем, за да пият от кръвта на живите, древните вещери, страховитите синове на нощта, които крадат лошите деца от леглата им и повече никой никога не ги вижда…“
— Но комарородни не съществуват. Никога не са съществували. Тях ги има само в приказките… нали?
Уви, изправена пред самодоволната усмивка на брат си, императора, Седа разбра, че истината е друга.
8.
Колегиум беше град на закона. Онези, чиято дейност беше в противоречие със закона, трудно печелеха уважение и думата им не се чуваше в Събранието. Затова делата, с които се занимаваше лейтенант Граф, се договаряха зад затворени врати и на ухо.
Кантората на Граф се намираше зад фасадата на дюкян за търговия на дребно с вносни стоки, управляван от мравкороден с медна кожа, който отдавна бе казал сбогом на родния Кес. Бизнесът на мравкородния балансираше на ръба на закона и често преминаваше от сенчестата му страна, поради което той не задаваше въпроси, нито отговаряше на такива. В задната стая на дюкяна му Граф купуваше бойните таланти на разни хора и ги продаваше на други хора, които се нуждаеха от услугите им. Граф беше известен. Спечелил си беше добра репутация сред купувачите и продавачите на наемни остриета.
Сега, след края на работното време, той извади пет чаши, но сипа вино само в една от тях. Истинските му занимания бяха от по-непредвидимо естество. Кои от столовете щяха да останат празни тази нощ, беше въпрос с повишена трудност.
Талрик дойде пръв, разкопча плаща си и го метна настрани.
— Някакви проблеми, лейтенант? — подкара направо той.
— Всичко върви като по часовник, майоре — успокои го Граф. Талрик взе предложената му чаша и я преполови на един дъх.
— Местно? — попита и когато Граф кимна, продължи: — Добри лозя имат тук.
Граф вдигна рамене.
— Не разбирам много от вино. — Акцентът и изразните средства на лейтенанта говореха за човек, който се е издигнал благодарение на личните си качества и дисциплина, а не с помощта на семейство и приятели. Което, според стандартите на Талрик, го правеше двойно полезен. Истината бе, че в Рекеф човек можеше да напредне заради личните си качества по-нависоко и по-бързо, отколкото в редовната армия.
Скадран и Хофи — Крачун и Малчо — пристигнаха заедно. По знак на Граф мухородният бръснар скочи на едно високо столче и сипа вино в още две чаши.
— Да започваме — реши Талрик. — Ти докладвай пръв, Скадран.
— Ариана няма ли я, шефе? — попита едрият мъж.
— Вече получих вест от нея. Внедрила се е и планът се развива според очакванията, но сметнала, че ще е най-добре да не събужда подозрения и да не рискува прикритието си. Въдицата е хвърлена и рибата изглежда готова да я захапе, образно казано. — Талрик поклати глава. Срещал се бе лично със Стенуолд само веднъж и беше останал с добри впечатления — доколкото можеше да остане с добри впечатления от един враг на Империята. Стенуолд беше човек, който не бяга от задълженията си дори когато те излагат на риск най-близките му хора. Това беше достойно за възхищение, разбира се, но от друга страна, Стенуолд беше уморен застаряваш мъж, а Ариана беше паякородна, поела характерните за нейния народ лукавство, хитрост и фалш още с първия си дъх.