И изведнъж противниците свършиха. Стана толкова внезапно, че Фелисе се зачуди къде са се дянали, а после видя труповете. Вече бе свикнала с това — сътресението на причинно-следствената връзка, потресът, когато идваше на себе си и откриваше кръв по меча си и трупове наоколо. Някаква част от нея, невинната й част, се беше разхлабила в главата й и юздите бяха преминали в ръцете на хладнокръвното умение, което да я тласка напред.
Тръгна към трона, където Фрейуел Последния шанс се надигаше на крака с лъснало от пот широко лице.
— Колкото и да са ти платили, ще го удвоя — изломоти той, но на нея й плащаха със следващата глава от историята на Талрик, а това той не би могъл да удвои.
— Няма да отнемам повече от ценното ти време — каза тя и го прободе. Чак след това забеляза, че е държал меч в ръката си. Не че му беше помогнал особено.
После се обърна като изпълнител към своята публика.
Паякородният изръкопляска учтиво.
— Дотук с Шансовите. Работодателят ми ще е на седмото небе. Пада им се, като не знаят да си налягат парцалите, така казвам аз. — Беше прехвърлил средната възраст, дългата му коса беше започнала да побелява, а дрехите му хем бяха тежкарски, хем издаваха ограничени средства. Но се изразяваше като образован човек и Фелисе се зачуди как ли е паднал толкова ниско.
— Талрик? — изстреля въпросително тя, без да отпуска меча си.
— От работодателя ми ли искаш да го чуеш, или от мен? — Името на паякородния беше Дестрахис, спомни си тя, но името на работодателя му й се губеше.
— Кажи ми ти — подкани го Фелисе.
Той кимна и седна на една пейка.
— Така… Нашият човек е бил тук неотдавна с голям отряд осородни и са се забъркали в някаква голяма неприятност. Говори се, че са взривили някаква машина на име „Гордост“, макар че това не ми звучи особено логично. Но после са ги изритали бързо-бързо от града, включително и твоя човек. Отишли в Аста. Това е имперски…
— Аста я знам — прекъсна го Фелисе. — Значи е там сега? Тогава ще тръгна натам.
Дестрахис вдигна ръка.
— В нашата територия плащаме честно дълговете си, мадам. Не е в Аста, сигурни сме. Има един тип, който търгува с всякакви тайни, има си вземане-даване и с осоидите. Та той е чувал за твоя човек. Името на Талрик се споменава често след оная история с взривеното автовозило. Ти не си единствената, която се интересува от него.
Тя го гледаше в очакване и паякородният внезапно се усмихна.
— Твоят човек е бил пратен на запад. Чувала ли си за един град на име Колегиум?
Фелисе поклати глава.
— Ще го намеря.
— В това не се и съмнявам. Умееш да задаваш въпроси.
Тя кимна мълчаливо, после изтри острието на меча си в дрехата на Фрейуел и го прибра в ножницата.
— На запад. В Колегиум. Е, по-добре да тръгвам веднага — обяви тя. Беше на крачка от вратата, когато гласът му я спря.
— Знаеш ли… ти си забележителна в много отношения — каза той. Фелисе се обърна, свъсила чело и с ръка върху дръжката на меча. Усещаше капан. Разчел правилно изражението й, паякородният вдигна ръка да я спре. — Бил съм из целите Равнини — обясни. — Познавам Колегиум. Ако ти трябва водач, бих могъл да дойда с теб.
Враждебното й изражение не се промени.
— Защо?
— Защото като те погледна, виждам нещо, което ми е познато. Виждам човек, който е изгубил всичко и в същото време не е изгубил нищо. — Което не беше отговор на нейния въпрос, а празнодумство.
Откри, че ръката й е стиснала дръжката на меча, сърцето й препуска необяснимо, а мислите й са се разбягали.
— Преди бях човек с влияние. На юг, у дома — продължи Дестрахис, като следеше напрегнато изражението й. — Не чак от рода Аристои, но с подобно положение. А виж ме сега — лакей на някакъв бръмбаророден гангстер, готов да продаде един господар за друг срещу дребни пари. С други думи, аз загубих всичко. Ти поне си запазила някаква цел.
Фелисе продължаваше да го гледа. Не разбираше накъде бие.
— Мога да те заведа в Колегиум по най-бързия начин, така че да спипаш този твой Талрик, а не само да вървиш по дирите му. — Погледът му следеше неотменно нейния, сякаш се опитваше да я разчете — или поне малкото четливо, останало в нея.
— Какво искаш от мен? — попита направо тя.