— Не знам — отвърна Дестрахис, — но все ще измисля нещо, предполагам. Може би искам нечия смърт. Или пък само пари.
— Няма да те пусна в леглото си — предупреди го Фелисе.
Веждите му помръднаха.
— И през ум не ми е минавало. — Каза го толкова гладко, че очевидно беше лъжа.
Паякородният твърдеше, че може да ускори пътуването й, да я заведе при Талрик. И ловът най-после да свърши. От тази мисъл я побиха тръпки, странно неприятни тръпки, но предложението беше твърде добро, за да го отхвърли с лека ръка.
А и винаги можеше да го убие, ако се наложи.
Тя кимна отсечено и с това сделката бе сключена.
В последно време пред Стенуолд се отваряха врати — повече и по-лесно от очакваното. Години наред беше чел лекции в Академията и всяка година насочваше вниманието си към шепата обещаващи студенти, които биха могли да послужат на каузата му. Но нито за миг не беше вярвал, че го чуват наистина.
А сега сам се беше превърнал в кауза. Името му се беше предавало от студент на студент, от година на година. Колкото повече страняха от него делегатите в Събранието и другите преподаватели, толкова повече бе нараствала славата му на нещо като народен герой.
През последните няколко дни беше открил, че не е нужно да чака благоволението на Събранието. Нито пък гласът му да ръждясва само защото там не искат да го чуят.
Архитект на всичко това беше, разбира се, Ариана. Ако не беше тя, никога не би му хрумнало, че толкова много от отегчените лица, които помнеше от аудиториите в Академията, са слушали толкова внимателно лекциите му.
През последните няколко дни два пъти беше ходил с Ариана на нелегални събрания — първия път в задната стаичка на една таверна, втория в стар склад близо до доковете. Едва десетина дойдоха да го чуят първия път, шейсетина — втория. Вярваха му, защото знаеха за обсадата на Тарк. Чули бяха тревожни новини от Хелерон. Чули бяха и други слухове, които бяха новост дори за Стенуолд. Сред привържениците му имаше паякородни и те разказваха как сянката на Империята настъпвала и на югозапад, към техните граници. Имаше и такива, които бяха чували по нещо за Дванайсетгодишната война срещу Федерацията.
Гледаха го с грейнали очи, а той им казваше истината за мащаба на имперската заплаха и за дилемата, която стои пред Равнините — единение или робство.
Тази фраза се превърна в девиз и те си тръгваха с нея на уста. Вярно, бяха просто студенти, младежи и девойки, чийто идеализъм още не беше хванал мазоли от борбата с всекидневните тегоби. Бяха синове и дъщери на търговци, младежи от мравешките градове, мухородни от добри семейства в Меро, изстрадали юноши на стипендия от колегиумските сиропиталища. Но не бяха безсилни — можеха да му бъдат очи и уши, а също и уста, която да говори от негово име.
И щяха да се бият за каузата, ако се стигнеше дотам. Не би го поискал от тях, но знаеше, че мнозина и преди са държали оръжие, мравкородните — със сигурност. Някои бяха дуелисти от Форума на умелите, някои бяха занаятчии, и всички доброволно се бяха поставили на неговите услуги.
Неотдавна Тисамон му беше казал нещо и Стенуолд често се сещаше за думите му. Че Стенуолд се е превърнал в онова, което е мразел най-много, така беше казал богомолкородният. Превърнал се беше в шеф на шпионска мрежа, който праща младежи на смърт. А положението се беше влошило още повече след онзи им разговор. Имперската армия беше проляла първа кръв в Равнините. Единение или робство. Току-виж младите му поборници се превърнали в камъчетата, които отприщват лавина.
Присънваха му се пожари по улиците на Колегиум, улици, които познаваше толкова добре, сънуваше млади мъже и жени с мечове и арбалети. Събуждаше се, а в главата му още трещяха остриета.
Осоидите несъмнено си даваха сметка, че Колегиум трябва да падне, защото той беше ключът към душата на Равнините. Веднъж вече се бяха опитали да го превземат. И щяха да опитат пак. Стенуолд лежеше, вперил поглед в тавана на стаята си. През залостените капаци на прозореца все още не проникваше светлина. Имаше време, докато се съмне.
Щяха да опитат пак и скоро. Сякаш в главата му имаше пясъчен часовник, който шумолеше с песента на изтичащото време. Пясъчен часовник в тъмна стая. Можеше само да гадае колко време му остава.
Понечи да се обърне на хълбок и осъзна, че тя е до него. Последните часове от изминалата вечер и началото на нощта го фраснаха като юмрук в корема и той отвори широко очи.