Измъкна се изпод чаршафите, без Стенуолд да я усети. Доста вино беше изпил вчера, но бръмбарите държаха на пиене. Със сигурност виното не се беше отразило на втората част от снощното му представление.
Би било въпрос на броени секунди да вземе кинжала си и да го забие в ухото му. Четиридесет години жизнен опит и трупане на знания щяха да прекратят съществуването си с един удар.
Дали би се похвалил, запита се тя, ако оцелееше да види утрото? Щеше ли да разкаже на другите преподаватели за завоеванието си? Или на онзи свой богомолкороден приятел със злите очи? Едва ли, реши накрая. Познаваше го само от няколко дни, но и те бяха достатъчни, за да му вземе мярката.
Притича боса до захвърлената си на пода дреха и опипа преплетената корда на колана за камата си. Броени секунди да го убие и още толкова да се измъкне през прозореца и да изчезне в нощта. Талрик щеше да се изненада, но изненадата му щеше да е приятна.
Само дето камата я нямаше. Присви очи да различи очертанията на светлата дреха и започна да опипва материята. Свалила я бе бавно, без да бърза, подложила бе на жестоко изпитание самообладанието на Стенуолд, разкривайки голотата си пред него малко по малко. Не помнеше оръжието да е падало, значи трябваше да е някъде в дрехата.
Спря да рови и притисна робата към себе си. Изведнъж я завладя силен страх, но в първия миг причината й убягна.
Вратата беше открехната, съвсем малко. После си спомни, че всички врати в къщата стояха открехнати. Естествено. Бръмбарска къща с бръмбарски врати, които имаха сложни заключващи механизми. Никога не би могла да излезе или да влезе през такава врата, ако беше затворена докрай. Колкото и прости да бяха заключалките, тя би била безсилна пред тях.
Същото важеше и за богомолкородния, защото и той като нея беше от стария Неумел вид, който дишаше прахта на Умелите раси след революцията. Паякородните залостваха вратите си, използваха и куки за затваряне, но не и разни въртящи се усукани неща като този механизъм. Затова всички врати тук стояха открехнати — заради приятелите на Стенуолд и заради нея.
Осъзнала това, докато опипваше пода за нож, който не беше там, Ариана внезапно разбра. Галена от нощния хлад, тя погледна към прозореца и видя бледа лунна светлина да се процежда между летвите на затворените капаци. Със Стенуолд бяха сами в къщата.
Но по някое време онзи се е промъкнал и е взел камата й. Много дискретно и също толкова неизбежно — защото беше богомолкороден и й нямаше доверие. Това не означаваше, че се е досетил за истинската й роля. Не, постъпката му просто беше неразделна част от ненавистта, която неговата раса хранеше към нейната.
Представи си как изпитата му сянка се появява в стаята, докато тя спи дълбоко; безизразното му лице и студения поглед, който мести между нея и Стенуолд. Дали бе носил бойната си ръкавица с острието? Можел е да я убие. Ариана дори не би разбрала какво я е сполетяло. Вместо това си беше тръгнал на пръсти. Доверието на Стенуолд към нея го беше възпряло от по-сериозни мерки, но не дотам, че да й остави оръжието. Стенуолд може и да й вярваше, глупавият нещастник, но богомолкородният — не.
Изпълни я неочаквано и изненадващо чувство на облекчение. Не заради сдържаността на Тисамон, осъзна тя, а защото предпазливостта му й бе спестила необходимостта да застане с нож в ръка над спящия Стенуолд и да вземе решение. Чувството я свари неподготвена. Не би се поколебала и за миг, разбира се, но… как само говореше този човек! Ходил беше на толкова места, видял беше толкова неща. Сега се беше върнал в Колегиум с мисълта, че се връща вкъщи, но грешеше. Ариана чуваше неизреченото по-ясно от думите, които Стенуолд изричаше на глас. Той беше чужденец в собствения си град. Сам се беше превърнал в отцепник. Бореше се да спаси хора, които отдавна му бяха обърнали гръб и гледаха на него отвисоко. Но колегиумската палитра беше толкова богата и цветовете имаха толкова отсенки, че Стенуолд така и не бе забелязал кога е изгубил мястото си тук.
„Значи не сме чак толкова различни, в крайна сметка“, помисли си тя. Не го беше излъгала, когато каза, че Паешките земи вече не са неин дом. Беше се провалила в танца, тя и цялото й семейство, толкова жестоко, че никой не им бе протегнал ръка, за да се изправят.
Сведе поглед към ръцете си, после ги стисна в юмруци и видя как кокалчетата се издължават в остри шипове. С ножа щеше да е по-лесно, но богомолкоидите не бяха единствената раса, която Изкуството на предците можеше да въоръжи.