— Майор Григан ме уведоми. Останах с впечатлението, че не е особено доволен.
Презрителен звук долетя изпод качулката.
— Може да е командир на безценния ви инженерен корпус, но иначе е пълен глупак.
— Майор Григан е имперски офицер… — Алдер усети как самообладанието започва да му изневерява.
— Майор Григан е глупак — повтори Дрефос. — Де да беше на страната на мравкородните, за да пречи на тях. Аз съм десет пъти по-добър занаятчия, отколкото би бил той, дори да отвореше някак очите си за света на механиката. Глупак е, генерале, и ако искате да спечелите тази война, по-добре ми дайте каквото искам.
В два часа преди полунощ това му дойде в повече. Алдер стисна с единствената си ръка Дрефос за яката и го повдигна на пръсти.
— Забравяш се, полковник — просъска той.
А после усети как лявата ръка на Дрефос, облечена в стоманена ръкавица и неестествено силна, хваща китката му и я извива назад. Без да пуска ръката му, приклещена в хватка, чиято овладяна мощ намекваше за сила, способна с едно стисване да счупи костите му, Дрефос го погледна изпод дебрите на качулката си.
— Не бързайте с присъдата си, генерале — каза той. — Подгответе войската за атака. И ако стената устои, тогава правете каквото искате.
След няма и половин час щабните офицери бяха будни и се събираха в палатката на Алдер — полковник Карвок, който отговаряше за лагера; полковник Едрик, който отговаряше за атаката; майорите, включително нацупеният Григан; командирите на помощната войска и на другите подразделения.
— Ще атакуваме — уведоми ги генералът при вида на празните им погледи. — Дрефос твърди, че стената скоро ще падне и аз искам да съм готов.
Устните на Григан се свиха при името на полковника от помощни войски, но когато Алдер го фиксира с поглед, майорът побърза да сведе очи.
— Полковник Едрик.
— Да, генерале.
— Искам от вас всички стършели, които са в състояние да летят. Два леки въздушни отряда и един от средноелитните части ще потеглят с тях като подкрепление. Тръгвайте да организирате хората си.
Едрик отдаде чест и изскочи от палатката.
— Карвок.
— Да, генерале?
— По три отряда от копиеносците и от тежкобронираните. Пазителите също. Тръгвай.
След като и Карвок излезе с изопнато от неприкрита тревога лице, Алдер се обърна към офицерите от помощната войска. Ако не се брои отцепникът Дрефос, имаше още двама с що-годе висок чин. Анадус от Мейнис беше мравкороден с бакърена кожа, който или беше шампион по бързо обличане в армията, или спеше с по-голямата част от доспехите си — солиден, кисел мъж, който ненавиждаше Империята и всичко, което символизираше тя. Алдер знаеше това, но знаеше също, че докато родният му град-държава, семейството и сънародниците му са заложници на неговото добро поведение, ненавистта му ще бъде насочена към жителите на Тарк. Пък и мравкородните открай време воюваха помежду си. Всички подчинени раси си имаха недостатъци; техният бяха кръвните вражди.
Другият беше Кзериг, побелял пчелороден занаятчия от Сзар. За щастие, той никога не създаваше проблеми. Пчелородните бяха верни на своето царско семейство и понеже императорът беше взел царицата им за своя конкубина, те служеха на Империята с търпението на родени роби.
— Капитан Анадус — каза Алдер, наслаждавайки се на неприкритото отвращение в очите на мъжа, — ако Дрефос се окаже прав, вашата бригада ще атакува пробойната.
Нищо не се промени в очите на Анадус. Най-опасната задача, най-голямата слава, шанс да убива мравкоиди от чужд град? Алдер можеше само да гадае какви мисли минават през главата му.
— Идете да организирате хората си, капитане. Ако пробойната е налице, искам вашите щитове да я запълнят от край до край преди таркианците да са спретнали барикадата си.
— Тъй вярно, генерале — отвърна Анадус с тон, който подсказваше, че за него смъртта в тази чужда война е единственият начин той и хората му да се отърват с чест от омразните си задължения.