„Този начин на мислене мен ме устройва напълно.“
— Капитан Кзериг.
Застаряващият мъж вдигна уморено очи да го погледне. Като типичен представител на расата си, той беше нисък, широкоплещест и с тъмна кожа.
— Подгответе новия таран на Дрефос за атака на портите. Знаете за какво говоря, нали?
Кзериг кимна. Никога не отваряше излишно уста, а когато говореше, най-често темата беше занаятът му.
— Добре. Конощипите също ще участват в атаката.
Кзериг сви устни.
— Какво има, капитане?
— Те… не са доволни. — Кзериг пристъпи от крак на крак, очевидно притеснен. — Казват, че… че не са войници, генерале.
— А какво е необходимо, за да бъдеш войник? — попита Алдер. — Може и да не са се родили осородни, но имат брони, имат оръжия и отиват на война. Кажи им, че това е достатъчно, за да бъдат войници. Искам ги на стотина метра от пробойната — ако такава се появи. Задачата им е да подкрепят основната атака. Ясно ли е?
Кзериг кимна мрачно и отдаде чест.
Буден. Очите на Тото се отвориха внезапно в мрака. Не го беше събудил определен звук, макар звуци да имаше. Събудил го беше трус. Той впи пръсти в сламеника си, защото подът се тресеше.
В коридора отвън тичаха хора. Намираше се в Тарк — точно така. Не в Колегиум. Не в Мина, която незнайно защо беше второто място, което му дойде наум. Мравешкият Тарк. Обсадата…
Надигна се предпазливо от пода, който потръпна отново като изпънато до откат въже. Със смътната надежда, че всичко това е продължение на съня му, Тото тръгна с препъване към вратата и я отвори. В коридора имаше лампи и той ги зяпна замаяно — обикновени глобуси върху резервоарчета с газ и фитил, но един от абажурите лежеше счупен на пода и оголеният пламък припукваше от течението.
Група войници притичаха край него на път за изхода. Бяха въоръжени и с доспехи, но някои крайно нехарактерни дреболии във вида им — недозатегнат ремък, сложен накриво шлем — говореха за войници, които са били вдигнати под тревога. Тото извика след тях, но никой не му обърна внимание.
— Момко. — Дребният Неро едва не се спъна в края на стълбището и крилете му се появиха за миг, колкото да запази равновесие. Беше само по долна риза. — Какво става?
Тото поклати глава. Миг след Неро по стълбището се спусна на бегом и Паропс. Ризницата му висеше разкопчана на гърба. Сигурно пак щеше да каже, че това не е място за цивилни, помисли си Тото, и да ги отпрати обратно по леглата, докато армията си свърши работата. Вместо това Паропс изсъска:
— Имаш ли оръжие и доспехи? Тичай да ги вземеш!
— Паропс, какво става, да го изгори дано? — настоя Неро.
Лицето на мравкородния офицер беше разкривено, все едно притежателят му е видял призрак.
— Стената пада.
— Какво?!
— Стената пада — повтори той и в същия миг подът се разтресе отново. — Руши се, а осоидите настъпват.
След тези думи хукна обратно по стълбите. Непристегнатата ризница се развяваше след него. Тото още зяпаше сащисан, когато Салма изскочи от стаята си с меч в ръка и хукна към изхода.
Неро поклати глава.
— Имам един лък в стаята си горе — оповести спокойно той. — Като гледам, май ще е най-добре да ида и да му сложа тетивата. — След което изчезна на свой ред и Тото остана сам в коридора да зяпа след него.
Но зяпането не решаваше нищо. Врътна се на пета, влезе в стаята и по липса на доспехи намъкна работната си престилка от дебела обработена кожа. Преметна през рамо портупея с провесената на него торбичка с муниции и грабна арбалета за многократна стрелба, който Скуто му беше дал.
„Ама аз не съм войник“ — простена вътрешно той. Само дето осоидите нямаше да го питат какъв е.
Изскочи обратно в коридора.
— Хей, бръмбарче? Тръгнал си на бой, а?
Скрил, проклетницата. Навлякла беше жакета си с металните плочки, стискаше лъка си и за изненада на Тото изглеждаше по-уплашена и от него.
— Май да — смънка неуверено той.
Тя го плесна по рамото.
— Тогава да вървим заедно, бръмбарче. Щото целият свят се пука по шевовете.
Така беше. Нов трус разлюля кулата на Паропс. Тото хукна, залитайки, към изхода и отвори рязко вратата.
Скрил изломоти нещо зад него, някакво възклицание вероятно, но врявата вън беше толкова силна, че Тото не чу и дума.
Стената наистина беше в ужасно състояние. Близо до кулата якият крепостен зид продължаваше да се руши. Тото видя как каменните блокове от по-ниските редове се раздуват и разтягат като меко сирене и разместват колосалната тежест на горните редове, така че вляво и вдясно от пробойната цели участъци от стената се бяха издули навън или навътре, сякаш притиснати от гигантска ръка.