Заля го вълна на черно отчаяние, така всепоглъщащо, че за малко да го удави, а след като вълната се отля, Тото откри, че се е изправил и стреля по прелитащите войници, изтегля лоста назад отново и отново, а когато пълнителят се изпразни, бърка в торбата да извади нов.
Отвъд крепостните стени имперската пехота настъпваше почти необезпокоявано, докато защитниците обстрелваха летящите отряди и мравкородните на Анадус. Хората на капитан Анадус все още атакуваха неуспешно пробойната, удържани от самоотвержената отбрана на таркианските защитници, но жертвите и от двете страни бяха катастрофални. Толкова много бяха мъртвите, че телата им скоро щяха да запушат отвора. Така се сражаваха мравкородните помежду си от незапомнени времена — щит срещу щит и никоя страна не отстъпваше и на педя.
Новата машина на Дрефос се беше придвижила досами портите, защитена от извита желязна обшивка по цялата си дължина. Първоначалното й предназначение беше да изстрелва огромни снаряди от камък или метал, но Дрефос я беше преустроил в нещо друго.
Идеята беше на Дрефос, но със самото преустройство се бяха заели капитан Кзериг и двама от неговите занаятчии. Сега тримата се криеха под стрехите на металния й покрив и я насочваха бавно към портите, докато разстоянието не се стопи до броени крачки. Зад машината напираше тежкобронирана имперска пехота, копия стърчаха нагоре като игли на таралеж, а войниците нямаха търпение да влязат в боя.
Снаряди свистяха над главите им, упорито и все по-начесто. Ако таркианците насочеха към тях някой от катапултите си, всичко щеше да свърши. За щастие, в момента защитниците си имаха други, по-неотложни проблеми, повтаряше си Кзериг.
Армията на осоидите имаше и други тарани, разбира се, но те разчитаха на двигатели, чиято тяга да разбие преградите. Дрефос беше измислил нещо по-добро. Кзериг даде знак на колегите си занаятчии, машината се люшна с трясък назад и механизмите й наместиха дебелото една стъпка рамо. В запалителната му камера имаше голям заряд огнепрах, който можеше да изстреля каменен снаряд от имперския лагер чак до стените на Тарк и който сега щеше да съсредоточи цялата си мощ в металния юмрук с три шипа. Кзериг не харесваше Дрефос — от него го побиваха ледени тръпки. Но не можеше да отрече уменията му на занаятчия.
— Дръпнете се — нареди той и хората му се изтеглиха бързо назад, вдигнали кръгли щитове пред гърдите си, в случай че машината избухне.
Самият той си пое дълбоко дъх и освободи предпазителя. Зарядът се взриви сред облак гъст дим с остра миризма и изстреля тарана право в портите на Тарк. Кзериг чу как портите се огъват навътре, чу пукота на цепещо се дърво и трясъка на скъсани метални скоби.
Помощниците му вече тичаха да повторят процедурата — изтегляне на рамото и нов заряд. Нещо тежко се удари в металния заслон над тях и отскочи — снаряд от катапулт или камък, хвърлен от стените. Кзериг не се впечатли особено — таранът или щеше да разбие портите, или не; самият той или щеше да оцелее, или да умре. Беше роб на осоидите, свободата си беше изгубил окончателно и собственото му бъдеще не го интересуваше особено.
По протежение на цялото бойно поле другарите му по робска съдба влизаха в битката и край тях осородните приличаха на джуджета. Гигантите крачеха напред и сърцето на капитан Кзериг се сви. Знаеше, че и техните сърца са свити по същия начин — те мразеха битките повече и от него, а надежда нямаха никаква.
Пожела им късмет… или бърза смърт.
Бяха само дузина, половината от контингента, който тяхната раса неохотно бе пратила на служба в Четвърта имперска армия. Високи колкото двама мъже и широки колкото трима, защитени от тежка метална броня, която би смазала всеки нормален човек, и доспехи от дебела, подсилена с капси кожа, те носеха копия с тежки върхове и двуметрови щитове от метал и дърво. И крачеха с огромни крачки към крепостните стени на Тарк. Бяха конощипородни, близки роднини на щурецородните и роби като всички останали в помощната войска, чиито семейства Империята държеше за заложници срещу лоялната им служба. Расата им беше малобройна, живееха в уединение и Империята не беше първата, която се възползваше безплатно от услугите им. По едно или друго време конощипородните се бяха трудили за молецоиди и за паякоиди, когато светът е бил по-млад, а революцията — нечия неосъществима мечта, но тогавашните им господари поне са знаели каква е истинската природа на талантите им. Сега осородните бяха превърнали градчетата им в гарнизони, иззели бяха мините им, а самите тях използваха за войници.