Трупове.
Седеше върху трупове, мъртви мравкородни от Тарк, мъртви осородни от Империята. Понечи да се изправи на крака, но без особен успех, защото само след миг падна отново. Занаятчийската му престилка беше цялата в кръв и разкъсана на много места. Метална отломка стърчеше от дебелата обработена кожа, Тото я извади и я огледа любопитно. Хора търчаха наоколо му, но негов занаятчийски дълг беше определи естеството на металното парченце, което беше намерил.
Приличаше на фрагмент от избухнала граната, помисли си той. Груба кълбовидна граната, а не като онези, които бръмбароидите произвеждаха в Хелерон.
Спомените му се върнаха, цапардосвайки го като юмрук между очите: Тарк; обсадата; нощното нападение. „То още продължава.“ Явно бе загубил съзнание при някоя от експлозиите.
— Скрил? — извика той, спомнил се, че двамата се бяха сражавали рамо до рамо. — Скрил?
Но нямаше никакъв шанс да надвика врявата. Дори в собствените му уши гласът му прозвуча далечен и слаб. Трийсетина или повече мравкородни войници притичаха край него, тъпчейки собствените си мъртви другари. Някои спираха, колкото да пуснат стрела към небето, и Тото, едва изправил се, падна отново на колене, вперил невярващ поглед в кошмара над себе си — в едно небе, врящо от сражаващи се хора, насекоми и машини.
Нечии ръце му помогнаха да се изправи. Тото се облегна на тях — беше му лошо, чувстваше се разтръскан до мозъка на костите си, а в главата му продължаваха да бият камбани.
— Че! — изломоти несвързано той. — Открила си ме.
— Я ела на себе си! — Не беше Че, а Скрил, гласът й звучеше пискливо от страх. — Къде ти е джаджата?
Тото се огледа, но прекрасният арбалет на Скуто не се виждаше никъде. Сграбчи друг от ръката на мъртъв мравкороден войник, измъкна стрела от тялото на втори.
Бяха се отдалечили от пробойната, видя Тото, но самите порти вече ги нямаше. По-точно, сцепени парчета от тях едва се крепяха на пантите. Ето я и голямата машина, която ги беше разбила, преди защитниците да я спрат и обезвредят. Мравкородни и осоиди се биеха около нея. Тото тръгна със залитане към машината.
— Къде отиваш? — извика след него Скрил. Изгубила бе лъка си, забеляза Тото. Би трябвало да си намери арбалет, както беше направил той, само дето със сигурност произлизаше от някоя примитивна стара раса, проклетницата, и не можеше да си служи с тези умни оръжия.
Таранът блокираше частично портите. Осородни копиеносци напираха да си пробият път, но засега мравкоидите ги удържаха. Самата машина изглеждаше много интересна и в объркания мозък на Тото това беше най-важното нещо. Мравкородни се тълпяха около нея и той ги разбута, за да стигне до смазаната й глава. Машината очевидно не е била предназначена да разбива порти, съобрази той. Нечия гениална ръка я беше преустроила за тази цел.
Мъртъвци се валяха наоколо й, предимно осородни. Е, някои не бяха съвсем мъртви — още помръдваха, и Тото ги изгледа тъпо. Машината се беше наклонила на едната си страна и там имаше трупове в имперските цветове, но не точно на осоиди. „Занаятчии?“ Ами да, занаятчиите, управлявали машината. Осородните гледаха отвисоко на тези умения.
Заобиколен от сражаващи се войници, Тото подложи гръб под килналия се таран и напрегна мишци да го изправи с идеята да освободи един от братята си занаятчии, който беше притиснат под тежестта й.
Скрил отново крещеше нещо и той вдигна поглед навреме да види как крепостната стена досами портите се размърдва. И изведнъж го обзе пълно спокойствие — намираше се в сянката на стената и не би могъл да избяга преди да се срути.
Първо поотделно, а после на цели групи, каменни блокове от зидарията хлътваха навътре. Появи се някакъв мъж — Тото го виждаше ясно на светлината от пожарите, но сигурно очите го лъжеха, защото този мъж изглеждаше над три метра висок, носеше невъзможно тежка броня и размахваше кирка, дълга осем стъпки. Имаше и други зад него, които си проправяха път през отвора в стената. Десетки мравкородни войници вече се стичаха да ги спрат. Точно преди да се счепкат, Тото зърна с потрес безнадеждното примирение, което лъхаше от лицата на странните гиганти.
Исполинът начело размаха алебардата си като тояга, неколцина защитници отхвръкнаха с потрошени щитове, но другите се нахвърлиха отгоре му, войници и бойни насекоми вкупом. Тото гледаше невярващо — гигантите паднаха почти без да окажат съпротива. Зад тях обаче прииждаха осоиди, тежкобронирани пазители, чиито метални доспехи с лекота отблъскваха мечовете на защитниците. Десетина пазители се разшетаха сред предната линия на мравкородните и я разбиха на пух и прах, а след тях нахлуха откачените диваци, които крещяха с цяло гърло и мятаха копия. Следващата вълна беше от тежката имперска пехота, която подхвана обстрел с енергийни жила.