В задния край на машината се намираше тясното местенце, отделено за екипажа. Двама от членовете му в момента оправяха нещо по двигателя, третият следеше разни циферблати и уреди, за чието предназначение Фелисе можеше само да гадае. Зад него те двамата с Дестрахис стискаха с всички сили перилата.
Тези тримцата бяха мълчаливи и корави на вид мъже. Занаятчии от Черната гилдия, контрабандисти, бръмбарородни по произход и свързани по някакъв начин с хелеронската територия, по чието поръчение Фелисе беше отстранила главатаря на Шансовите. Но над всичко друго тримата бяха в най-висша степен готови на всичко, за да постигнат целта си, както показваше настоящото им начинание.
— Идеята беше страхотна — продължи да обяснява Дестрахис. — Железен път директно от Хелерон до Колегиум, вместо да заобикаля покрай Сарн. Само че тъкмо довършиха релсовия път и някакви идиоти взеха, че взривиха двигателя. Страхотно автовозило, най-скъпото, произвеждано някога, а те го гръмнаха. „Гордост“, така го бяха кръстили. Ще си помислиш, че някой друг ще се намести в опразнената ниша, но не, собственикът на „Гордост“ имал договор и нямало да позволи друг да се окичи с първото пътуване по новия път. Сега строи ново автовозило, а междувременно всичките тези мили лъскави релси просто си стоят и чакат! Само че докато той се тутка, тези момци решили, че шансът не е за изпускане. Казват, че е лесно да пригодиш обикновено автовозило да се движи по релси, а тръгне ли веднъж по тях, се движи много по-бързо, отколкото по земята. — Ухилил се бе до ушите, косата му се развяваше назад, и Фелисе волю-неволю се усмихна на свой ред.
— С други думи, тези момчета един вид подбиват пазара с евтиния си транспорт! — завърши той и Фелисе кимна в знак, че е разбрала.
— Обожавам машините! — възкликна след кратко мълчание Дестрахис. — Толкова са интересни!
— Абсурд — извика в отговор тя, макар да знаеше, че вятърът ще отвее думите й, преди да са стигнали до него. Но той разчете реакцията по лицето й и незнайно защо това разшири още повече усмивката му.
— Не ми е по силите да ги проумея, вярно, но въпреки това ги обичам. Толкова много чаркове и колелца!
Въпреки теснотията занаятчиите охотно се бяха съгласили да ги качат. Начинанието им беше свързано с голям риск, защото по пътя можеше да има разбойници, дори милиция, а Фелисе Миен беше жената, убила десетина Шансови без чужда помощ. Когато попита Дестрахис защо са се съгласили да качат и него, той отговори, че причината била същата.
— Ти си боец? — попитала бе тя с неприкрито скептичен тон. Може и да го биваше с нож от засада, но изобщо не приличаше на воин.
— Лекар съм — каза с известна гордост той. — Или за това поне съм учил. По-късно съм се занимавал и с други неща. Това пътуване крие рискове. Някой може да пострада, било заради неприятности по пътя, било заради самото возило. Та момчетата смятат, че ще е добре, ако има кой да ги закърпи.
Безименното малко автовозило поглъщаше жадно милите с най-високата скорост, развивана някога в Равнините. Така поне твърдеше екипажът му. Дори самата „Гордост“ не би могла да постигне такава бързина, защото тягата на иначе гениалния й двигател трябвало да влачи тежестта на десетки вагони.
Не беше за вярване, че изобщо може да си поеме въздух, мислеше си Фелисе, или че двигателят още не се е разлетял на съставните си части, или че механизмът му още не прилапал или подпалил някой член на екипажа. Главоломният бяг на машината, прелитащият край тях пейзаж, разбягващите се гледки на някое малко селце, ферма или стадо на паша, всичко това сякаш пееше в сърцето й.
„Може пък този начин на живот да не е чак толкова лош.“ Може би ще потърси отново тези мъже, след като приключи, след като…
„След какво?“ Защото „след“ със сигурност нямаше да има. Тази мисия беше единственият й източник на жизнена енергия и когато приключеше, с нея щеше да приключи и нейният свят. Все едно да се взираш през прозореца на ярко осветена стая, а навън да се шири само нощно небе без звезди.
Но тази мисъл, заедно с други неща, скоро стана жертва на неспирния вятър и се отвя нанякъде. Дестрахис все така й се хилеше, затова и тя се усмихна и реши да се порадва на краткото приключение.
Дестрахис се събуди от допира на острие в гърлото. В първия миг се стегна инстинктивно, с неясната мисъл, че трябва да направи нещо, каквото и да е. Сетне овладя този безсмислен импулс, отпусна мускулите си и си даде миг да съобрази какво се случва. После отвори очи. Сноп лунна светлина ги обливаше косо, достатъчен, за да вижда той — и тя.