— Буден съм — промълви тихо Дестрахис. Бяха в едно общежитие на съблюдателите недалеч от Колегиум. Фелисе беше платила за отделна стая на изненаданите съдържатели, позволила бе на Дестрахис да спи на пода, но сега очевидно си беше променила мнението.
Фелисе Миен го наблюдаваше откъм другия край на меча си и дори на бледата лунна светлина се виждаше, че трепери.
— Откъде да знам, че мога да ти вярвам? — попита настоятелно тя.
Дестрахис си позволи лека усмивка. От опит знаеше, че на фона на обветреното му лице тя внушава искрена утеха.
— Фелисе…
— Твърде полезен и в най-подходящия момент — каза тя. — Мисля… мисля, че работиш за него. За Талрик… или за господарите му. Задачата ти е да ме спреш. Или да ме шпионираш.
Наистина трепереше, помисли си Дестрахис, но не и мечът й — той не трепваше и на косъм. Върхът му се бе впил в кожата на шията му, но без да го пореже.
— Фелисе, изслушай ме, моля те. — Нужна бе дълга практика, за да съумее да лежи на пода, спокоен като безоблачно небе, и да говори с толкова благоразумен и премерен тон.
— Защо иначе ще зарежеш работата си в Хелерон? — настоя тя.
— Аз съм наемник и корени нямам никъде…
— И защо ще тръгнеш точно с мен, просто така?
— Ти имаш пари, нали?
— И все пак защо?…
— Но преди всичко — продължи той, поемайки риска да я прекъсне по средата на този все по-истеричен разпит — този разговор сме го водили и преди.
Пълно мълчание от нейна страна. Той се взираше в лицето й, лице красиво, но в този миг очите й бяха мъртви като на снощен труп. Отпусна й няколко дълги секунди, после поде отново:
— Преди три дни, докато лагерувахме край автовозилото, проведохме същия разговор, дума по дума. Сигурно си спомняш колко се уплашиха нашите контрабандисти. Ти ме обвини, че съм агент на осоидите. Мечът ти пак беше опрян в гърлото ми, точно като сега. Беше посред нощ, пак като сега. Е, после говорихме и аз ти обясних, че не съм имперски агент и че ако искаш да си тръгна, ще го направя, макар да предпочитам да остана с теб. Че съм просто случаен спътник, чиято посока временно съвпада с твоята. И че самият аз не съм голям почитател на Империята. Че съм те виждал да се биеш и че те намирам за възхитителна.
— Възхитителна — повтори като ехо тя. Дестрахис не беше докрай убеден, че е разбрала казаното току-що.
— Която заслужава възхищение — обясни търпеливо той. — Живял съм на много места, в Равнините и отвъд тях, Фелисе, но никога не съм срещал човек като теб.
Тя потрепери отново и Дестрахис разбра, че това е точката, в която хлабавата нишка на здравия й разум може да се скъса. Или не. Овладя собствената си паника и се застави да изчака.
— Аз… — Лицето й се сгърчи като на изгубено дете. Изреченото току-що „аз“ нямаше връзка с Фелисе Миен, убийцата на Шансовите, а беше проявление на някой друг, на някой, който изплуваше на повърхността, след като е отсъствал дълго, за да се всели за кратко в едно тяло, което отдавна е напуснал. — Къде съм? Какво е това място?
— Най-обикновено общежитие на съблюдателите. Утре ще пристигнем в Колегиум.
— Какво е… Колегиум? — Изглеждаше напълно замаяна.
Запита се какво ли би станало, ако съзнателно я подведе, ако измисли някаква друга причина за пътуването й? Колко ли дълго щеше да издържи измамата и щеше ли изобщо да пусне корени в съзнанието й? Едва ли — познатото изражение вече изопваше чертите й, в очите се връщаше коравият лед отпреди.
А после мечът внезапно се озова обратно в ножницата.
— Той е там — напомни си тя.
— Поне е бил там — поправи я Дестрахис, после се надигна предпазливо, опипа гърлото си и не откри там нищо обезпокоително.
— Той е там — повтори Фелисе. — И аз ще го намеря, него и всичките му съюзници, и не ще оставя нито един жив.
Ако питаха Дестрахис, най-притеснителен в цялата история беше фактът, че вместо да я подпали, тази мисъл явно я успокояваше.
Лейтенант Граф плъзгаше поглед по свитъка и запазваше геройски физиономията си безизразна. Сред изобилните белези единственото му око прескачаше напред-назад по малкото думи, които се съдържаха в писмото, и търсеше някакъв изход.