— Майоре? — промълви накрая той и Талрик си даде сметка, че като мнозина в неговото положение и той е забравил нещата, които го плашат до смърт. До сега.
— Никога не подценявай малодушието на подчинените раси — отбеляза Талрик и Граф го погледна предпазливо.
— Не ми беше хрумвало, че… — Лейтенантът се размърда неспокойно на стола си. Талрик и преди беше виждал тази реакция, когато подчинените му внезапно съзираха призрака на властта, който витаеше зад рамото му. Граф беше достатъчно способен, за да се издигне до най-висок чин, и беше наясно с това. Но Талрик беше негов висшестоящ офицер и това беше факт. И по-важно, беше негов висшестоящ офицер в Рекеф. И макар планът да беше колкото на Талрик, толкова и на Граф, като по-нискостоящ в йерархията, лейтенантът трябваше да поеме вината. Факт.
— Нито ти, нито аз успяхме да го предвидим поради простата причина, че сме осородни. Това ново развитие е резултат от слабостта на нашите врагове — каза Талрик. Изведнъж го налегна умора и вече не му беше забавно да държи лейтенанта на нокти. — Сигурно е трябвало да го предвидим, но когато ти ми изложи преди време плана си, той ми се стори напълно изпълним.
Граф се отпусна видимо, а Талрик взе писмото от ръцете му. Беше кратка бележка от един човек, който работеше в Амфиофоса и комуто Талрик плащаше щедро за услугите. Беше обикновен прислужник, но виждаше и чуваше всичко в сградата, където се провеждаха заседанията на Събранието.
— Е, крайната цел все още може да бъде постигната, макар че за всичко останало най-вероятно ще изглеждаме като пълни глупаци.
А звучеше толкова логично и изпълнимо. Нали уж Стенуолд беше изгубил доверието на Събранието? Имаше опасни идеи и твърде често напускаше поста си заради свои лични начинания. Поддържаше връзки с опасни и нелицеприятни хора. А сега настояваше Събранието да го изслуша. Те пък искаха да го поизмъчат, караха го да чака и чакайки, да обмисли грешките си. Граф и Талрик се бяха надявали да дозабият клина в отношенията между Стенуолд и неговите колеги от Събранието, така че отлагането да се прелее във вечността и гласът му да остане нечут.
— И какво става? — изсъска с отвращение Талрик. — Стенуолд открито агитира, бунтува студенти от Академията, ходи на съмнителни сбирки, където говори същите неща, които до неотдавна гневяха безценното им Събрание. Как да не предположи човек, че подобно безпардонно поведение само би влошило нещата и логично би довело до низвергването му? На друго място, някъде, където законите се спазват, а властта се уважава, Стенуолд отдавна щяха да са го разпънали като бунтовник. — Талрик смачка свитъка и го метна в другия край на стаята. — Но тук — не. Решили са да го изслушат — изръмжа той. — Уплашили са се от бунтовническите му агитации. И вече са готови на всичко, за да го държат под око, дори и да го изслушат официално. Явно са твърде слабохарактерни или твърде уплашени, за да хванат бръмбара за рогата и да го тикнат в затвора, където му е мястото.
— Е, поне няма да го посрещнат с отворени обятия — предположи Граф.
Талрик се втренчи в него, без да мига.
— Изобщо няма да го посрещнат, лейтенант. Ние ще имаме грижата за това. Последната точка от плана ни се изтегля напред. Свържи се моментално с Ариана. Довечера ще е идеално. Току-виж дори изпреварим вестта за решението на Събранието. Събери хората си. Предполагам, вече са инструктирани кой ще живее и кой не?
— Смърт за богомолкородния и дъщеря му — потвърди Граф. — Но Стенуолд остава жив, ако е възможно.
— И умира, ако не е — довърши Талрик. — А когато той изчезне или умре, ние ще разпространим мълвата, че Събранието най-после му е видяло сметката. Да видим как ще реагират на подобна вест безценните му студенти.
Ариана остави Стенуолд да дреме по гръб, приспан от последната й прегръдка. Изми се, облече се набързо в тихата къща, после си тръгна малко преди зората да е пролазила от източните подножия на небето.
Сергиите на пазара вече бяха отворили и първите пазарлъци набираха сила. Ариана мина с бавна стъпка по пътечките между тях, в случай че някой я следи или наблюдава. Не забеляза нищо тревожно и пое към по-заможната част на търговския квартал, близо до белите стени на Академията. Тук дюкяните едва сега отваряха капаците си, защото богатите граждани на Колегиум ставаха по-късно и обичаха да се излежават. Малцината подранили бяха слуги, излезли на пазар. Ариана продължи нататък.
На следващата улица спря пред бръснарницата. Мухородният, който премиташе пода преди да отвори, беше Хофи, разбира се, но нито той я погледна, нито тя — него. Ариана насочи вниманието си към съобщенията, залепени на витрината. Срещу няколко дребни монети всеки можеше да лепне на прозорците му реклама, обява или друга информация, която желае да сподели със своите съграждани. Имаше обяви за стоки, които се предлагат, и за други, които се търсят. Повечето съобщения бяха от личен характер — прощални писма, анонимни обяснения в любов, засукани обиди, покани за дуел дори. Погледът й се плъзна бързо по тях и се спря на съобщението, което засягаше нея — поема, написана с ъгловат почерк и възхваляваща жена на име Марлия. Ариана разпозна ключовите думи в първия стих и изчете внимателно строфите, разшифровайки новите си инструкции.