„Толкова скоро!“ Сърцето й прескочи един удар. Толкова умело бе подклаждала огъня. Не можеше да си представи какво толкова се е случило, та Талрик да ускори до такава степен събитията. „Довечера?!“
Просто нямаше начин да стане.
Имаше, и още как всъщност. Изобщо нямаше да е трудно. Нямаше да създаде грам проблеми. Ала първата й реакция бе да се възпротиви енергично.
Даде си сметка, че се е застояла твърде дълго пред обявите и че Хофи със сигурност ще забележи това. Обърна се и продължи по пътя си, но два дюкяна по-надолу спря и впери поглед в бижутата зад предпазната метална решетка, макар да не виждаше нито златото, нито блясъка му. Мислеше си как бе стояла до леглото на Стенуолд, готова да го убие. С увереността, че е готова да го убие. Сега волю-неволю щеше да подложи на тест тази увереност — сега, когато бе получила изрични заповеди в този смисъл.
Изрични заповеди, а не лукса на свободния избор. Тя, разбира се, щеше да ги изпълни. Беше паякородна, следователно предателството и двойните игри й бяха в кръвта. Стенуолд Трудан нямаше да е първият, затънал в плаващите пясъци на нейното коварство и своето измамено доверие, със сигурност нямаше да е и последният. Същата игра Ариана беше загубила на времето в Еверис, но там всички я владееха до съвършенство. Тук, в Колегиум, сред простоватите и наивни бръмбарородни, нямаше кой да се мери с нея.
Върна се навреме в градската къща на Стенуолд. Още от вратата я лъхна ухание на топъл хляб — явно прислужникът приготвяше закуска. Напук на всичките си грижи Ариана усети, че е гладна като вълк, и тръгна право към кухнята.
Спря рязко на прага, защото на масата седеше Тисамон, а пред него лежеше нейният кинжал с все канията. В Еверис богомолкородните не бяха част от уравнението. Бяха малко, бяха от другата страна на залива и бяха диваци. Е, безспорно бяха опасни в пущинаците, но здравите крепостни стени плюс цивилизованата компания, доброто вино и приятните разговори слагаха юзди на дивашката им войнственост.
Сега и тук обаче, макар двамата да бяха насред цивилизацията зад стените на Колегиум, пущинакът лъхаше на вълни откъм богомолкоида.
Погледът й се стрелна към камата на масата, после се върна на лицето му. Макар да бе майстор в разчитането на лица и мисли, Ариана не долови нищо през маската на неговата неприязън.
— Добро утро, майстор Тисамон — пробва тя, но гласът й не прозвуча докрай уверено.
Той мигна, но не каза нищо.
„Какво знае?“ Не че имаше голямо значение, той би я убил и без причина — защото се е вмъкнала в леглото на приятеля му или защото народите им се мразят от незапомнени времена — също толкова лесно, колкото и ако знаеше истината.
Прислужникът сложи пред него чиния с топли хлебчета и паница мед с ядки — странната комбинация, която бръмбароидите предпочитаха за закуска. После премести поглед от Тисамон към Ариана и побърза да излезе.
— Тиниса е добре, надявам се — продължи дружелюбно тя. Взе едно хлебче и го намаза с мед, с пълното съзнание, че ръцете й треперят издайнически. Едва след това посегна да вземе канията с камата и я мушна под колана на дрехата си. — Чудех се къде съм я оставила — подхвърли безгрижно. — Ти ли я намери? — Опитите й да се държи нормално в лицето на бездънното му презрение бяха изначално обречени на провал.
А после, най-накрая, той наруши мълчанието си:
— Трябва да внимаваш повече. — Какво беше това, предупреждение да остави Стенуолд на мира? Или странен начин да изтъкне факта, че не е наранила с поведението си приятеля му? Невъзможно беше да се прецени.
— Благодаря — каза Ариана, отклони поглед и започна да се храни, с пълното съзнание, че Тисамон не сваля очи от нея.