— Мислиш, че съм сглупил, нали?
— Естествено, но сме във война.
Стенуолд смръщи вежди и се отпусна тежко на табуретката срещу него.
— Не разбирам.
— Може да умреш още тази нощ — обясни Тисамон. — Или след десетница. След месец всички може да сме мъртви — ти, Тиниса, племенницата ти и нейният любим… аз. Моята смърт също е възможна в близко бъдеще, макар да съм по-добре подготвен да я избегна. Война, Стен, и то война, каквато Равнините не помнят от Вещото време.
— Все още не схващам…
— Живей, докато можеш, Стен — отбеляза Тисамон и вдигна рамене. — Докато сърцето ти още бие. Това, вашето, не е нито луда младежка любов, нито сериозна връзка с перспективи в бъдещето. Така че лягай с момичето колкото искаш и да не ти пука.
— Аз… не очаквах да кажеш точно това — призна Стенуолд.
Тисамон кимна.
— Хората от моя народ не биха го разбрали. Ние също живеем с мисълта, че утре може да умрем, но в нашия случай то е, за да ни почитат посмъртно като хора на честта и умението. На никого не би му хрумнало да каже, че този и този човек на честта и умението е можел да изживее живота си по-пълноценно и интересно, ако се беше отдал на копнежите си приживе. Аз отдавна живея далеч от своите, Стен, и в годините си на странствания опознах много места и народи. Питал ли си се някога защо ние, богомолкородните, живеем толкова затворено? Защото широкият свят е пълен с изкушения, ето защо. Завиждам ти, Стенуолд.
Това бе една крайно нехарактерна реч, изляла се от прашасали кьошета в душата на Тисамон, които той обикновено държеше под похлупак.
— Мислиш за нея — предположи Стенуолд.
— Мисля, да. Снощи, след както разбрах какво си направил… едва ли е чудно, че се сетих за Атриса. А и Тиниса непрекъснато ми напомня за нея. Знаеш колко си приличат. И толкова по-добре, защото не бих искал дъщеря ми да носи товара на моята мутра. Снощи ти завидях, че си имаш… някого.
— Ти също би могъл…
— Никога няма да погледна друга, Стен. При нас, богомолкочовеците, е така. Когато се вземем, е до живот. Знаеш, че нищо не приемаме лековато, още по-малко тези неща.
Стенуолд не се беше замислял за интимния живот на приятеля си. Дори сега идеята му се стори непривична.
— Но… седемнайсет години…
Тисамон поклати глава.
— До живот — повтори той. — А и коя би могла да заеме мястото й? Важното е, че ти, Стен, успя да опазиш частица от нея. Опази дъщеричката ни. Като си помисля, че бях готов да те убия заради това… Дано можеш да ми простиш.
Подобна сълзлива сантименталност беше толкова нетипична за Тисамон, че Стенуолд се почувства неудобно.
— Много беше красива — върна се към спомените си той. — По онова време аз бях този, който завиждаше. Аз и всички останали. Всички бяхме увлечени по нея. Дори Мариус, а той, знаеш, обичаше от сърце единствено родния си град. Но тя имаше очи само за теб.
Тисамон дълго се взира в нищото, а Стенуолд изучаваше с празен поглед ръцете си. И двамата си спомняха отдавна изгубени приятели и отминали времена, миговете, които реката на времето отнася и които се научаваме да ценим едва когато липсата им ни удари между очите.
— Ние — измърмори накрая Тисамон — сме двама дъртаци. Поне с десетина години по-стари от истинската си възраст. Чуй ни само как предъвкваме миналото и точим лиги. — Млъкна и се изправи рязко. — Хайде, чакат те цял куп младежи, чиито мозъци да промиеш.
Стенуолд се надигна и масата изскърца под тежестта му.
— Вярно. И цяла империя, на която да подложа крак. Ще тръгваме ли?
— Ще тръгваме.
Ариана ги чакаше на входната врата и Тисамон изостана тактично назад, така че поне на теория да не ги притеснява с присъствието си. Не говориха много по пътя към пристанищния квартал и доковете. Ариана изреди имената на студентите, които щели да дойдат, разказа му и за новопоявилите се надписи и лозунги в негова подкрепа по стените на Академията — изобщо изнесе безукорно представлението, което се очакваше от нея, докато не си даде сметка, че събеседникът й не обелва и дума.
Накрая, след като нееднократно я стрелка с прикрити погледи, Стенуолд измърмори:
— Колкото до снощи, Ариана…
Тя вдигна вежда и продължи мълчаливо напред, в очакване.