— Аз не трябваше да… тоест, нямах право да…
Смущението му извика усмивка на нейното лице. Горчива усмивка, разбира се, защото несъизмеримостта между онова, което тя беше направила, и нелепата вина на Стенуолд заради дребното му прегрешение, беше едновременно комична и тъжна. Така или иначе Ариана се усмихна:
— Стенуолд, онова, което аз направих снощи, беше по моя воля, ни повече, ни по-малко. — И видя как по лицето му се изписва облекчение и… да, и радост. Свещичка, запалена в негова чест, чийто пламък скоро щеше да угасне. — Все пак — не се сдържа да добави тя, защото знаеше, че Стенуолд няма да приеме думите й като предупреждение, макар да бяха такова, — аз съм паякородна.
Ето го и склада, където го водеше. Усамотена запусната постройка в края на пристанищния квартал — идеалното място за тайна среща на заговорници. Или за засада.
Погледна през рамо. Тиниса се беше присъединила към тях преди малко и сега вървеше до богомолкоида. Виж, тази загадка Ариана не бе успяла да разплете — Тиниса очевидно беше паякородна като нея самата, но настойници й бяха не хора от нейната раса, а Тисамон сега и Стенуолд доскоро. Вече беше късно да търси отговора на тази загадка, а и не след дълго всичко това нямаше да има значение, ако нещата минеха по план. Макар че не би проляла и една сълза над трупа на богомолкородния, Ариана не хранеше лоши чувства към момичето. Според плана и двамата трябваше да умрат тази нощ.
Тя дръпна вратата и Стенуолд пристъпи да й помогне. Вътре чакаше млад мравкороден, който ги позна и кимна. Можеше да мине за студент от горните курсове, а и в Академията имаше стотици студенти, на които Стенуолд не беше преподавал и едва ли познаваше по лице. Нищо не подсказваше, че посрещачът им изобщо не е студент, а един от наемниците на Граф.
— Ще останете да пазите тук като миналия път, нали? — прошепна Стенуолд на Тисамон и приятелят му кимна.
И така, Стенуолд влезе сам, точно като преди, а богомолкоидът и Тиниса останаха навън под нощното небе. Дотук всичко вървеше по мед и масло.
Само дето не беше сам, разбира се, защото Ариана беше с него.
Три лампи се бореха с мрака в просторния склад. Стенуолд спря насред крачка, защото хората, събрали се вътре, не бяха младежите, които очакваше да завари. Няколко мъже и една жена, и нито един от тях не беше учил занаята си в Академията. Скадран се извисяваше в средата на групичката, но той би се извисявал навсякъде. Ариана откри, че разстоянието между нея и Стенуолд расте, сякаш невидим отлив я тегли далече от него.
А после грейна четвърта лампа и Талрик се появи в пълния си блясък. Двама мъже се хвърлиха към Стенуолд от сенките миг преди Тиниса да извика уплашено откъм улицата. Първият го сграбчи за лявата ръка, но Стенуолд бе успял да отскочи и вторият залитна в опразненото пространство. Изтеглил меча си, Стенуолд замахна към ръката на първия нападател, който го пусна и отстъпи назад, притиснал кървящата рана.
— Майстор Трудан! — извика Талрик, протегнал ръка с дланта напред и широко разперени пръсти. Трясъкът на стомана откъм улицата ставаше все по-настървен. — Този път не мога да ви предложа питие, майстор Трудан — усмихна се Талрик. — Но ще взема меча ви.
11.
Въздухът бе замъглен от дим, но на такова разстояние от крепостните стени Алдер знаеше, че пушекът не е от пожарите в града, а от погребалните клади. Мнозина от ранените не бяха издържали отстъплението, макар че този път полевите хирурзи бяха получили шанс да им помогнат. Този път, за разлика от позора на предишното безредно отстъпление, поне не бяха зарязали ранените си войници.
Така или иначе, предстоеше му да види стотици окървавени лица, ако и когато събереше сили да го направи. Зората хвърляше новата си светлина върху грозната гледка каквато представляваше лагерът, но такова беше лицето на войната. Алдер от години живееше с него и не бяха много нещата, от които трепваше закоравялото му сърце. Готов беше да се хване на бас, че гледката зад крепостните стени на Тарк е още по-грозна. Тази нощ, благодарение на изненадващата атака и трите пробойни в стените, загубите на мравкородните като никога бяха по-големи от тези на атакуващите имперски сили.
„Което значи, че Дрефос заслужава похвала, проклет да е.“ Но Алдер беше преди всичко войник, при това добър войник. С радост щеше да отложи удоволствието си от разпъването на полковника от помощните войски, ако с това щеше да ускори превземането на Тарк. Дори щеше да добави нова похвала към многото други в досието на Дрефос, всичките вписани със същата горчива неохота.