Тъкмо разсъждаваше върху това, когато се появи полковник Карвок и му връчи набързо съставен доклад. Атаката беше приключила. Мравкоидите все още държаха стените, но не превземането им беше цел на атаката. Целта беше да се нанесат възможно най-големи щети с цената на възможно най-малко жертви от имперска страна. Алдер плъзна поглед по данните за загубите в жива сила — техните, както и приблизителната оценка за таркианските загуби — и кимна. „Това мога да го преглътна. Досието ми — също. Излиза, че сме се справили добре тази нощ.“
— Добре ли сме се справили, генерале? — попита Карвок, сякаш му беше прочел мислите.
— Да, но и цената не е за пренебрегване — отвърна Алдер. Капитан Анадус беше върнал само четвърт от хората си, а фактът, че самият той е оцелял, врязваше още по-дълбоко горчивите бръчки по лицето му. Конощипите, участвали в сражението, бяха избити до крак, капитан Кзериг също беше загинал — или изчезнал най-малкото.
Полковник Едрик беше мъртъв със сигурност, но неговата смърт беше изненадваща единствено с това, че не е настъпила по-рано. Когато човек избере да живее с диваци, логично е да умре като такъв, а в битката тази нощ стършелите бяха платили огромен данък. Малкото оцелели дълго щяха да са негодни за ново сражение.
— Искам да съобщиш на всички капитани, които участваха в атаката, че имат от мен официална похвала за дисциплината и реда — каза генералът на Карвок. — Нощните нападения обикновено са хаотични, но нашите хора се справиха добре.
— Тъй вярно, генерале.
Алдер плъзна отново поглед по списъка.
— Шест от хелиоптерите са свалени — промърмори. Значи оставаха осем годни за полет.
— Но си свършиха работата, генерале — прозвуча до ухото му гласът на Дрефос. Алдер се извърна и видя, че закачуленият мъж наднича към списъка през рамото му. Потисна решително подтика си да го удари или да се дръпне като опарен. Вместо това срещна спокойно погледа му.
— Видял си всичко, предполагам.
— Видях толкова, колкото беше необходимо. Защо им е да излитат повече? Вражеската артилерия по източните стени е унищожена, а самите стени са в трагично състояние. Краят наближава. Колко от въздушната им кавалерия и летящите им машини са оцелели?
Алдер кимна мрачно. Нощта наистина се беше оказала кървава. Дъщерите на милосърдието обикаляха неуморно лазаретите, помагаха на по-леко ранените и даваха последна утеха на умиращите, но иначе Дрефос беше прав — краят наистина наближаваше. И толкова по-добре. Алдер беше участвал в потушаването на бунта в Мейнис преди няколко години и знаеше какво е да се сражаваш с мравкородни. Мразеше да се бие с тях, но същевременно се чувстваше поласкан, че тъкмо него са избрали да смаже Тарк, първата хапка от Равнините, която Империята беше отворила уста да налапа. „Важното е да изпълня задачата, дори ако за целта трябва да разчитам на това омразно чудовище.“
— Какво искаш от мен, Дрефос? — изръмжа той. — Ще си получиш писмената похвала, не се безпокой. Ще се разбере за постижението ти.
Тихо кискане долетя изпод качулката.
— О, генерале, не бързайте толкова, моля ви. Още нищо не сте видели. По-добре отложете похвалното си слово за по-късно, когато градът се предаде.
„Намислил е нещо — помисли си с мрачна увереност Алдер. — Бих могъл да го попитам дали плановете му ще проработят, но нима са се проваляли някога? Цялата армия мрази този тип и в червата, но без него явно не можем да се справим.“
— Бях в Мейнис — каза той. — Познавам мравкородните.
— Мейнис беше урок, генерале — отвърна Дрефос. — Урок, от който аз се поучих. Тарк ще ви падне в краката много по-бързо.
— И с много по-малко загуби?
Дрефос замълча, сякаш размишляваше върху въпроса му.
— Ако питате за имперските загуби — по-скоро да. Таркианските загуби? Те ще са доста по-големи, но на война разрушенията са неминуеми, все пак.
След което се отдалечи с накуцващата си походка, а Алдер си помисли, че Дрефос навярно е наясно с омразата, която вдъхва, с презрителните погледи и псувните на другите мъже. Наясно е и няма нищо против, дори обратното.
Малко по-късно Алдер отиде да навести дъщерите на милосърдието. Бяха опънали три дълги шатри една до друга, където да настанят ранените. Рамо до рамо в шатрите лежаха осоиди, мравкородни от контингента на Анадус, шепа пчелородни инженери и двама мухородни пратеници, на които им беше изневерил късметът. Алдер улови погледа на Норса, най-старшата тук. Жената изглеждаше изтощена. Начело на питомките си, Норса се беше трудила цяла нощ — превързвали бяха късметлиите, а на другите бяха държали ръцете. Алдер знаеше, че би било безсмислено да настоява осородните да бъдат обслужени с предимство. Дъщерите на милосърдието не правеха разлика между расите, така както приемаха в ордена всяка жена, която искаше да служи. Сред посестримите на Норса имаше жени от всякакви места и народи, както от Империята, така и от чужди земи.