Размениха си погледи, които бяха познати и на двамата, а после Алдер се зае с онази част от задълженията си, която по негово мнение беше неотменна за истинския офицер — да мине сред хората си и да сподели болката им, без да си спести нищо. Да поеме върховната отговорност за неизбежните ужаси на войната.
Призори изгряващото слънце завари Тото да се лута покрай разнебитената крепостна стена, неспособен да осмисли онова, което се разкриваше пред очите му под коравосърдечния светлик. Димът, който лекият вятър местеше на пелени около него, беше слаба утеха, защото на всяка гледка, която скриваше от погледа му, се падаха десетина други, които осезаемо напомняха за събитията от изминалата нощ.
Толкова много мъртъвци. Самият им брой беше потресаващ. Трупове имаше навсякъде, из целия град, но най-много тук, покрай останките от стената. Вдясно от него три къщи се бяха огънали навътре като яйчени черупки, смазани под разкривения корпус на свален хелиоптер. Металната обшивка на леталото и каменната зидария на сградите се сливаха под саждения слой, самотно роторно витло стърчеше като байрак над продънените стрехи. Земята под краката му беше обсипана с осакатени трупове, изпопадали от небето след сблъсък на вражески въздушен отряд с таркиански арбалети. Осородни войници и стършели лежаха смазани като прогнили плодове под клони на дърво, толкова нагъсто, че Тото волю-неволю газеше по натрошени крайници, стрели и копия се чупеха като съчки под краката му, между труповете се валяха нащърбени и откършени от дръжките си мечове, а отвсякъде го гледаха празни лица, от които бойната ярост си беше отишла завинаги. Бяха осородни, вярно, но смъртта беше заличила и тази стигма. Сега не се различаваха от погиналите защитници на Тарк — сега всички те бяха членове на гостоприемното общество на мъртвите.
Тото спря край трупа на една от гигантските мравки — крилете й бяха нацепени, краката свити конвулсивно към корема. От прикрепения към гърлото й арбалет нямаше и следа, от ездача — също. Недалеч от насекомото се търкаляше част от крилото на таркиански ортоптер и Тото застина за миг, неспособен да осмисли що за поредица от събития би оставила крилото тук, а остатъка от машината — някъде другаде. Клекна край голямото разкривено платно и огледа местата, където кабелите и дървените ребра са били прекъснати. Летящата машина беше просто поредната жертва, но после изведнъж му хрумна, че крилото би могло отново да влезе в употреба, дори би могло да се монтира към същия ортоптер и отново да полети за разлика от пречупените криле на насекомото. Което правеше от занаятчията магьосник по-велик и от най-смелите мечти на молецоидите.
Само дето в крайна сметка тя беше предпочела техните мечти, на молците.
Ето го и мястото, където гигантите бяха пробили стената, дупката, която бяха отворили с Изкуството си и с ръцете си. И техните трупове се валяха по земята там, където бързите мечове на мравкородните бяха открили пролуки в бронята им. За разлика от яростта и омразата, изпарила се от лицата на другите войници, отпечатъкът на тяхната безнадеждност се беше запазил и в смъртта. Пролуката, която гигантите бяха отворили, зееше непроменена — назъбена, но иначе съвършена арка в каменната зидария на стената. Наоколо им телата на защитници и атакуващи изглеждаха несъразмерно малки, като детски трупчета.
Стигна до участък, където да се ходи беше още по-трудно — покрай портата, която вече я нямаше. Обгореният труп на огромния таран още беше тук, но тялото на човека, когото Тото беше извадил изпод машината, го нямаше. Занаятчията. В онзи момент му се стори необяснимо защо са пратили занаятчия на предната линия. Сега всичко започваше да добива смисъл.
Въпреки тарана осоидите не бяха успели да минат през портата. Не поради липса на желание — отворът между изстрадалите панти беше задръстен от трупове, техни и на противника. Обсаждащи и обсадени лежаха едни връз други и едни до други в застинала смесица от черно и сребърно, черно и златно, бледа кожа и тъмни петна от засъхнала кръв.