Малко по-нататък стената я нямаше никаква. Именно тук беше започнало всичко. Под нивото на пораженията каменните блокове бяха раздути и обезформени под въздействието на незнайния имперски реагент. Именно тук основната сила на защитниците се беше сблъскала с мравкородните от Мейнис и купчината трупове беше толкова висока, че Тото не виждаше полето от другата й страна. Плетеница от ръце и крака, мечове и щитове, на която не можеш да й хванеш края. Приличаше на онези забавни картинки, където няколко образа се преливат един в друг толкова плавно, че окото не успява да ги разграничи. Така и тук не беше ясно къде свършва трупът на един мравкороден войник и къде започва следващият. Тото се дръпна несъзнателно от страховитата гледка, но едновременно с това си помисли: „Месо, просто месо.“ Мравкородните се избиваха по този начин открай време. И ако осоидите са решили да се включат в последния рунд, какво толкова? Вярно, сега таркианците се биеха в защита на домовете си, но в историческите архиви несъмнено се пазеха данни за не един и не два случая, когато те са обсаждали чужди градове. И ако Тото, полуродният чужденец, се бе появил пред портите им в друг момент, преди месец или година например, таркианците несъмнено биха го оковали и продали в робство. Тарк с нищо не беше по-добър от другите мравешки градове.
Нещо се движеше между труповете. Тото се вгледа и различи деца, които се ровеха сред мъртъвците, и своите, и чуждите. Събираха здрави арбалетни стрели, изтръгваха мечове от вкочанени ръце, прилежно разкопчаваха катарами на доспехи. Подвикваха си какво са открили. В началото Тото се стресна от тънките им гласчета на това тихо място. После осъзна, че са твърде малки и още не са усвоили Изкуството на предците, че думите са ги научили от родителите си, изречени на глас, преди сами да пораснат достатъчно, за да ги използват по мисловната връзка.
Събираха само ценното. Не ги интересуваше безполезната плът, нито дори кесиите и вещите на мъртъвците. Прибираха само металните части, които все още можеха да се използват или да бъдат претопени и излети в нов детайл. Действията им му се сториха напълно логични, защото децата бяха чаркове в машината на войната. Тук, на бойното поле, зъбните колелца на машината работеха на най-високи обороти, тук металът срещаше метал и крайният продукт се осчетоводяваше във вид на трупове и кръв. А в Хелерон Тото с очите си беше виждал добива на суровини за войната — несметните количества мечове, стрели и бойни машини. И ето тук цикълът се затваряше — захвърлените чаркове от машината се събираха за следваща употреба. Само месото, с кратък срок на годност и заменимо, щеше да остане тук. Винаги щеше да има друго, свежо месо, което да го замени. Междувременно мравкородни войници пренасяха труповете към погребалните клади… и кой знае, може би следващите жертви на машината щяха да са същите тези мъже, които влачеха сега труповете. Месо, всички бяха месо.
Когато тръгна към Тарк, нямаше представа, че ще попадне в такава месомелачка. Светът му беше пълноценен и без тази гледна точка. Чувствал се бе щастлив в невежеството си, а че е бил невеж съмнение нямаше. От друга страна, Тото беше занаятчия, а тази война беше занаятчийска по природа, механичен процес, подклаждан от таланта на оръжейници и майстори на доспехи, от инженери и химици. Погледната в тази светлина, в тази болезнена, но открояваща ясно детайлите светлина, войната изглеждаше достойна за възхищение. Ако си затвориш очите за месото, ако измислиш някакъв начин да го отстраниш от картинката, войната беше поредният процес, който подлежи на постоянно усъвършенстване.
— Хей, бръмбарче!
Тото вдигна разсеяно поглед и видя Скрил да си пробива път към него, следвана на няколко крачки от Салма. Ръката й беше бинтована и обездвижена с превръзка през врата.
— Скоро няма да опъвам тетива — информира го Скрил. — Здравата ме прецакаха проклетниците. Помислих, че и на тебе са ти видели сметката.
Тото само поклати глава. Толкова отдавна не беше говорил, че думите бяха пресъхнали в него. Завиждаше на мравкородните за мисловната им мрежа.
— Глей к’ва каша само — отсъди Скрил и с това изчерпа коментара си за кланицата. Чак сега Тото забеляза нашествието на мухи, от миниатюрни до кръвопийци с големината на юмрук. „Откъде идват?“ Дали нямаше някаква машина, която ги бълва от пастта си? Със сигурност не бяха обикаляли из Тарк в очакване на клането.
— Мравкоидите си мислят, че са спечелили битката — каза Салма, — но аз не съм толкова сигурен. Осородните се оттеглиха, вярно, но по свое решение, а не под натиск.