Преди Салма вечно се усмихваше, спомни си Тото, но сега лицето му беше посивяло от умора, а от широката му усмивка нямаше и следа.
— Плъзнали са по пробойните в стените и ги запълват с каквото сварят — вметна Скрил. — Ако питат мен, полза никаква.
— Според Паропс могат да издържат на още една атака — продължи Салма. — Снощи войниците им са взели мярката на имперската пехота и са убедени, че я превъзхождат. Ако искали да превземат стената, осоидите трябвало да платят прескъпо, такова е общото настроение в Тарк.
Тото се засмя изведнъж, с което изненада и сам себе си. Салма го изгледа изпод вежди.
— Какво? Нещо смешно ли има?
— Ти си смешен — отвърна Тото. Гласът изстърга в гърлото му. — Ти, участник в мравешка война. Къде е Паропс?
Салма посочи мълчаливо към отряд мравкородни, които запушваха с камъни и греди една от пробойните.
— Хайде да си поговорим с Паропс — предложи Тото, но Салма го стисна за рамото.
— Добре ли си, Тото?
Полуродният занаятчия го погледна право в очите, но погледът му не беше фокусиран докрай.
— Аз просто… видях… Салма. Допуснал съм голяма грешка. Знаеш защо дойдох тук, нали?
— Мисля, че да.
— Как съм могъл да?… Когато тръгнах насам, не съм си мислел, че ще бъде така, сигурен съм.
Салма въздъхна дълбоко.
— Едва ли някой е възнамерявал да попадне в тази каша. Дори аз не бях виждал подобно клане с очите си, макар да съм чел доклади от Дванайсетгодишната война. Там пише за битки, крито са взели пет пъти повече жертви в рамките на един-единствен ден. И ако Тарк падне, кой ще е следващият? Хелерон? Колегиум? Това е причината да се бием с осоидите.
Тото поклати глава и движението предизвика пулсираща болка.
— Ако искаме да сложим край на това, изобщо не трябва да се бием с тях. Трябва да се предадем и толкова. Но не го правим, следователно не искаме касапницата да спре. Бием се с тях, за да подхранваме войната, и това… — той махна, обхващайки с жест осеяната с трупове земя наоколо, — това е само страничен продукт. Всичко е в името на войната и всички ние проливаме пот и кръв, за да я подклаждаме.
— Я се чуй к’ви ги дрънкаш, бръмбарче — повиши нервно глас Скрил. — Да не си си ударил главата нещо?
— Май имаше някаква граната — каза разсеяно Тото. — Падна близо до мен. Трябва да говорим с Паропс. — И без да ги погледне повече, той се отправи към отряда при пробойната.
Паропс вдигна глава, когато наближиха. Дори сега, когато помагаше в издигането на барикада, командирът носеше доспехите си все така разкопчани на гърба. В хаоса от изминалата нощ явно не се бе намерил никой да му помогне с катарамите. Неро седеше наблизо и наблюдаваше трескавата дейност на мравкородните, но демонстративно не се включваше в нея.
— Губите си времето, командире — обяви на висок глас Тото. Паропс вдигна вежди.
— И защо така? — попита. Салма ускори крачка и стисна Тото над лакътя.
— Пострадал е — обясни той. — Не му обръщай внимание.
— Следващия път няма да нападнат оттук. Целта им е била да ви отвлекат вниманието. Вече всичко ми е ясно — продължи Тото.
— И кога стана тактик, момко? — обади се Неро.
— Не е нужно да съм тактик. Имаше един човек… роб на осоидите. Той ми каза. Искаше да ме предупреди, предполагам. „Въздушни кораби“, така каза. На тяхно място и аз бих използвал въздушни кораби.
Вперил очи в Тото, Паропс не помръдваше.
— Въздушни кораби — повтори като ехо той.
Тото вдигна рамене. Още му беше трудно да се концентрира, а и всичко това не изглеждаше особено важно.
— Той така каза. Мисля, че така каза.
— Тото! — Салма го хвана за раменете и го разтърси. — Ела на себе си, моля те. Не разбирам какви ги приказваш, но ако е нещо важно…
Светът се люшна, после се хързулна косо в главата на занаятчията и той примигна.
— Каза нещо за въздушни кораби — повтори той. — Издърпах го изпод тарана. Беше занаятчия, Салма, като мен.
— По-добре ме последвайте — нареди Паропс и хукна към своята охранителна кула.
Качи ги при бойницата, която служеше за прозорец на кабинета му и която видимо се беше килнала настрани. Цялата кула се беше килнала леко. Изглежда щабквартирата на Паропс нямаше да я бъде още дълго, помисли си Салма.