Срещна се с тях в долнопробна моряшка кръчма близо до доковете, толкова близо, че през прозорците долиташе скърцането на корабен такелаж. На такива места хората бързо забравяха кой с кого се е срещал и по каква работа — и толкова по-добре, разбира се. Защото четиримата бяха странна гледка.
Най-старши сред тях беше един лейтенант от Рекеф, и когато на Талрик му бяха потрябвали двама платени убийци, които да сгащят Стенуолд Трудан в дома му, той се беше обърнал именно към него — лейтенант Граф, чистокръвен поданик на Империята, който се подвизаваше в Колегиум като доставчик в бизнеса с хладни оръжия. На местен жаргон това означаваше, че осъществява връзката между наемни биячи от всякакъв род и евентуални клиенти, а това осигуряваше на Талрик идеалното предмостие за сегашната му мисия. Граф беше слаб мъж с лице, загрозено от дълъг белег — от веждата чак до брадичката. Талрик знаеше, че белегът му е спомен от младежки дуел в Бойното братство. На мястото на пресеченото от белега око имаше тъмно стъклено топче.
Другите трима не бяха щатни офицери от Рекеф, а обикновени агенти. Хофи беше мухороден, който подстригваше богатите и бръснеше могъщите; Ариана беше паякородна студентка в Академията. Четвъртият, полуроден на име Скадран, работеше на доковете и събираше всякакви слухове — пристигащи, заминаващи и разнасяни на пристанището. Осородна кръв, смесена с кръв на бръмбароиди и мравкоиди, се беше изродила в тежки черти, които бяха събрали най-лошото и от трите раси, но пък човекът беше едър и умееше да се бие. А това винаги беше от полза.
Седяха на една крайна маса, дръпната достатъчно далеч от другите, така че тихите им гласове да не привличат излишно внимание. Четиримата бяха дошли въоръжени, с невзрачно облекло и го гледаха в очакване. Ако ги пратеше още тази нощ в града, за да убият, щяха да приемат присърце задачата.
— Кажете ми за Стенуолд Трудан — започна той.
Лейтенант Граф плъзна поглед по другите, после каза:
— Пристигна ден преди вас, майоре. И доведе хора със себе си.
— Сред тях имаше ли един богомолкороден? — попита Талрик. Спомените го върнаха неканени към нощната битка в машинния двор на Хелерон, когато „Гордост“ беше унищожена. И към богомолкородния, който съсичаше безмилостно противниците си, докато Талрик не го поопърли. Тисамон — такова беше името му според докладите на Сцила. А дъщеря му се казваше Тиниса. Тиниса, която едва не му видя сметката, когато Талрик се спусна да довърши баща й. Надявал се бе мъжът да е умрял от раните си, но следващите думи на Граф изобщо не го изненадаха:
— Да, майоре, казва се Тисамон. Разбрах, че е бил студент в Академията преди много години, по същото време, когато и Трудан е учил там. Още тогава е имал репутация на непобедим дуелист.
— И с право — кимна Талрик. — Какво предприемат?
— Трудан се е заел да настани хората си. Залисал се е да говори пред Събранието, но дотогава сигурно ще минат няколко дни. Не е особено популярен сред членовете му. Мислят го за отцепник, а и твърде често отсъства от Академията. Предполагам, че ще използват всички бюрократични спънки, преди да го допуснат до трибуната. Току-виж успели да го забавят с цяла десетница. Един вид плясване през пръстите.
— А другите?
— Повечето са в Академията — обади се Ариана. — Някои са в лазарета, всъщност онези, които пристигнаха ранени от Хелерон. Има един чудовищен грозник, целият в шипове, не го знам от каква раса е, който непрекъснато обикаля фабриките, машинните дворове и релсовото депо.
— Това трябва да е Скуто — съобрази Талрик. — Най-довереният хелеронски агент на Стенуолд. Той е занаятчия, доколкото знам, така че интересът му поне отчасти сигурно се дължи на професионално любопитство. — Спомни си своята единствена среща очи в очи със Стенуолд, няколкото смели изречения, разменени на чаша вино. Двама мъже с еднакво занятие, но от противникови страни; двама войници, изпитали еднакви несгоди под различни знамена.