— Майстор Трудан — поде Талрик, — аз бих предпочел да ви заловя жив, но това е изцяло личен сантимент. — Ариана се беше приближила, стоеше до лейтенант Граф и все така привличаше вниманието на Стенуолд, забеляза Талрик. Ето и сега застаряващият бръмбаророден спря погледа си на нея. — Твърде дълго сте в занаята — продължи дрезгаво той, — за да скърбите за нещо такова. Чувствата са без значение, майстор Трудан.
— Или пък аз имам твърде високи очаквания — изсъска Стенуолд. Хвърли се внезапно към Скадран, принуждавайки го да отстъпи назад, после се върна в центъра на кръга.
С отегчено изражение Талрик протегна ръка с разперени пръсти и нареди:
— Скадран, действай, ако обичаш. Ако убегне на теб, лично ще го изпържа. Хайде!
Сякаш по команда един от мръсните прозорци високо в стената вляво от Талрик избухна в дъжд от стъкла и мъжът срещу Скадран отхвръкна назад, а когато се срина на пода с дупка в гърдите, вече беше мъртъв. Докато ехо като от гръм се застъпваше и повтаряше в затвореното пространство на склада, Скадран отстъпи бързо. Само един от хората му се опита да нападне Стенуолд. Нещастникът дори успя да го хване за яката, преди да си даде сметка, че е единственият куражлия. Миг по-късно Стенуолд заби меча си дълбоко в корема му, измъкна неговия от ножницата, докато умиращият се свличаше на пода, и приклекна. Жилото на Талрик опърли рамото му и Стенуолд хукна, като се оглеждаше трескаво за някакво прикритие. Купчина сандъци привлякоха погледа му, но преди да е стигнал до тях, най-горният избухна на трески. Стенуолд хвърли поглед през рамо и точно тогава нов трясък изкънтя отвисоко, после още два. Един от хората на Скадран полетя назад, а дълъг колкото пръст снаряд прониза крака на съседа му и се заби дълбоко в пода зад него.
Стенуолд продължаваше да тича. Поредното жило на Талрик отвори неравна дупка в подовите дъски близо до изхода и Стенуолд свърна под ъгъл с пълното съзнание, че се движи в кръг. Затича още по-бързо, на границата на силите си, и вдигна меча си високо. Ако това беше краят му, ако тук свършваше всичко, то той щеше да продаде живота си скъпо, на цена, която дори Тисамон би одобрил.
Ново жило изсвистя на косъм от него и той промени в движение плана си — хвърли се на една страна, блъсна се тежко в пода вместо да се превърти, но накрая все пак се озова приклекнал зад някакъв солиден на вид сандък. Секунда по-късно сандъкът се разтресе от жилото на Талрик.
Пиреус зае любимата си стойка и видя, че Тиниса прави същото. Отдавна чакаше този момент. Хората като него не забравяха и беше време тя да проумее този факт. Очернила беше репутацията му, опетнила беше безукорното му име. И когато тази нощ Тиниса изчезнеше, никой нямаше да го посочи обвиняващо с пръст, но всички щяха да знаят.
А боят до смърт беше специалитетът на неговата раса. Нека паяците танцуват, подрипват и печелят мнимите си дуелчета. Той беше шампион във Форума на умелите, но беше и богомолкороден. Мъстта и убийството бяха неразделна част от природата му.
Нападна по права линия, простичък ход като за начало, колкото да вземе мярката на нейната бързина. Може би трябваше да я убие преди малко, докато още стоеше незабелязан зад гърба й, но това би отнело твърде много от жадуваното удовлетворение. Не, искаше тя да знае. Да знае кой и да знае защо.
Никога не беше заставал насреща й с рапира, а само с тромавите учебни мечове във Форума, ала рапирата беше оръжие, което и двете раси познаваха добре. Но докато тя беше паякородна новачка, той се биеше от най-крехка възраст. Той беше боец от Вещото време, когато расата му е била всепризнатият железен юмрук на старите порядки.
Засили натиска, изтласквайки я все по-назад, а застиналото й в концентрация лице беше като балсам за очите му. „Хайде, пробвай върху мен номерцата си“ — прикани я мислено той. Ускори стъпка, като не спираше да я засипва с удари в търсене на пролука.
А после примигна изненадано. Незнайно как и само за миг Тиниса се бе озовала много по-близо, а неговият меч… Тиниса беше вътре в обсега на оръжието му, което означаваше, че и той е в обсега на нейното.
Погледна надолу, но от нейния меч се виждаше само дръжката. Колкото до неговия… той вече не беше в ръката му.
Вдигна очи към нея и към изражението на концентрация, което само допреди миг му се струваше толкова смехотворно.