— Ами ние, майоре? — попита Скадран.
— Непосредствената ви задача е да се покриете и да чакате в готовност. Преди да потегля за Век, ще се срещнем отново и тогава ще поставя конкретни задачи на всеки от вас. А когато векианците пристигнат, вашата цел ще е да саботирате по своя преценка отбраната на града. За тази вечер сте свободни.
Амфиофосът едва ли помнеше такова стълпотворение в преддверията си, реши Тиниса. Охраната на Събранието беше пред нервен срив. И с право. Сякаш половината град се беше изсипал в коридорите на властта, а колцина разхождаха скрити ножове сред навалицата, беше въпрос без отговор.
Така се случи, че Стенуолд Трудан, хабилитиран преподавател във Великата академия, занаятчия и делегат в Събранието, чакаше изслушването си в компанията на един богомолкороден оръжемайстор, неговата полуродна дъщеря дуелистка и един навъсен мравкороден ренегат със зареден гвоздистрел в ръце. Тиниса можеше само да гадае за степента на ужас и потрес, които видът им събуждаше у опонентите на Стенуолд в Събранието. Сигурно си мислеха, че е дошъл с намерение да завземе властта.
— Вече сме тук, така че оставям Стенуолд на вашите грижи, твоите и на Балкус — каза Тисамон, изникнал внезапно до рамото й. — Не го изпускайте от поглед.
— Ти къде отиваш? — попита Тиниса.
— На лов — отвърна богомолкородният. — От доста време играя по правилата на Стенуолд, но цялото това любезно шпиониране не е за мен. Осоидите направиха своя ход и е време да заиграя по своите правила. Те още са в града и аз ще ги измъкна от дупките им. — Тук, в залите на Амфиофоса, Тисамон изглеждаше повече от чужд, като дивашка сянка от миналото.
И двамата обърнаха глави към Стенуолд, който се приближаваше, нагизден в най-хубавата си преподавателска тога. Очевидно бе чул последните думи на Тисамон, защото лицето му се изопна от лоши предчувствия.
— Тисамон?…
— Да? — богомолкочовекът го изгледа предизвикателно. — Имаш нещо против ли, Стен?
— Не, но… — Лицето му се сгърчи. — Ако ти е възможно, би ли заловил някого жив? Добре би било да разберем какво кроят.
— Жив? — повтори Тисамон и замълча, обмисляйки молбата му. — Ако е възможно, ще го направя. — А после, преди Стенуолд да се е отпуснал докрай, добави: — Но ако намекваш за нея, тя ще умре.
— Тисамон…
— Не, Стен. Тя те предаде.
— Да, но…
— И като предаде теб, предаде всички нас, включително мен. И го знае, Стен. Била е наясно какъв риск поема… и го е поела охотно. Имаха своя шанс, проиграха го и сега ще платят цената. Всички раси разбират това, Стен. С изключение на твоята.
Стенуолд изкриви лице, а Тисамон продължи:
— Ако имаш поне един смислен аргумент, който да доказва, че греша, нека го чуя.
Изчака, давайки на приятеля си предостатъчно време да отговори, после поклати глава.
— Съжалявам, Стен, но някои неща просто не могат да се избегнат.
След това погледна към Тиниса и тя кимна в знак, че поема охраната на Стенуолд. Тисамон се завъртя на пета и напусна преддверието на Амфиофоса.
— Аз също съжалявам, чичо Стен — прошепна му Тиниса.
Стенуолд направи опит да се усмихне, но усмивката се хързулна безсилно по лицето му.
— Аз съм един глупав старец, миличка. Много съм стар за тази игра, това е истината.
— Не му е сега времето за такива мисли, майстор Трудан — обади се Балкус. Преметнал бе показно гвоздистрела през рамо и това видимо изнервяше тримата бръмбарородни пазачи от охраната на Събранието, които се мотаеха наблизо.
— Така е, по-добре се концентрирай върху изслушването — съгласи се Тиниса. — Колкото до Тисамон, мисля, че е прав. Може би чувам гласа на кръвта си, но ако той не беше тръгнал, щях да го направя аз.
— Знам ли, пък и кой съм аз да ви съдя — каза умърлушено Стенуолд. — Светът има по-голяма нужда от такива като Тисамон и теб, отколкото от хора като мен.