— Аз не искам този град да падне — каза простичко Скадран. — Бил съм къде ли не и навсякъде са гледали на мен като на боклук, като на половин човек. Тук е различно.
— Вие нали си давате сметка какво означава всичко това, дето го говорите? — натърти Ариана. — Означава, че трябва да… да се оправим с Талрик.
— Да убием Талрик — поправи я Хофи. — Нека не се самозалъгваме. Трябва да го убием утре вечер преди да е тръгнал за Век.
— И Граф също — добави Скадран.
Хофи кимна унило.
— С него се познаваме, така че… Не, прав си, разбира се. Той е осороден и се подчинява слепешката на всичко, което му нареди Империята. Ще трябва да убием и него. Освен това най-добрите биячи на Граф така или иначе са мъртви. Приятелчетата на Трудан се погрижиха за тях, така че по-добър шанс едва ли ще имаме.
Събранието бе изслушало Стенуолд. С това неоспоримите факти се изчерпваха. След това бяха изслушали и майстор Белоуерн, дипломат от кариерата, който ги заля с мед и масло, разсмя ги с шегите си и ги омая с красноречието си. Събранието на Колегиум, голямата надежда на света, бе постъпило както е редно. Оставило бе и двама им да говорят на воля.
В момента делегатите заседаваха при закрити врати и обсъждаха какво да се направи във връзка с изложеното от Стенуолд. А също и какво да се направи с него самия, ако се стигнеше дотам. Като нищо решението им можеше да приеме вида на заповед за задържането му. Въпреки това Стенуолд щеше да ги изчака търпеливо, щеше да седи с недокосната чаша вино на масата пред себе си и в компанията на двамата си телохранители.
— Не е нужно да стоите тук — каза им.
— О, напротив. Нужно е — настоя Тиниса. — И ти знаеш защо.
— Вече говорих пред Събранието.
— Ти си враг на Империята и осоидите биха те убили без колебание, майстор Трудан — обади се Балкус от другия край на салона. — Няма никакво значение къде и пред кого си си отворил устата.
— Карате ме да се чувствам затворник в собствения си дом! — изръмжа Стенуолд. — Сякаш не ми стига, че трябва да чакам решението на Събранието, ами сега и собствената ми повереница ме държи под ключ! Буквално!
— И какво? — попита Тиниса. — Къде толкова искаш да идеш?
— Не знам, но е важно да знам, че мога да го направя, ако поискам. Тиниса, не съм чак такъв грохнал старец. Способен съм сам да се грижа за себе си.
— Чуй ме, Стен — изсъска тя и изведнъж го сграбчи за раменете. — Никой не твърди, че не можеш да въртиш меч, но и никой не е вечен. В момента се тревожа за Тисамон, а по-добър от него — здраве му кажи. Но ако той умре — Стенуолд видя как се свиха устните й — или ако аз умра, или Балкус, смъртта ни не би имала чак такова голямо значение. Ако ти умреш обаче, това ще е трагедия — защото Събранието тепърва ще има нужда от теб. Стига на делегатите да им уврят най-после главите, разбира се.
— А ако не им уврят — вметна Балкус, — току-виж стражата дошла да те арестува. Сам спомена, че такава възможност е била обсъждана.
Стенуолд стисна безсилно юмруци и Тиниса пусна бавно раменете му.
— Заради… нея ли? — попита нежно тя.
— Не — отвърна твърде бързо той. Тиниса го стрелна с кос поглед, после дръпна Балкус настрана и двамата си зашепнаха нещо.
Стенуолд впери поглед в ръцете си. „Поправял съм машини с тези ръце — помисли си той, — и съм отнемал живот с тях.“ Още бяха силни, но не бяха млади. Колко болезнено се оказваше да признае нещо толкова очевидно.
„В Мина бях млад, първия път.“ Кога беше настъпила промяната? Върнал се бе тук, в Колегиум, за да плете непохватните си шпионски мрежи и да преподава в Академията. А после, години по-късно, беше дошло време за действие. И той бе отворил раклата, в която държеше прибрана младостта си, но тя, също като стара, отдавна неизползвана броня, се оказа ръждясала до неузнаваемост.
Каза си, че неговото е различно от мрънкането на други мъже, открили, че младостта си е отишла безвъзвратно. „Младостта и силата са ми нужни именно сега, сега повече отвсякога.“ Защо нямаше начин човек да съхрани времето и да го използва в момент на нужда? Всичките му мисли дрънчаха на кухо. Горчивата истина бе, че най-хубавите години са останали зад гърба му и че никой и нищо не може да промени това. И че Стенуолд с нищо не е по-различен от другите — търговци, учени, занаятчии, — които са живели спокойно живота си, а после един ден спират по средата на стълбите и си казват: „Я, до вчера не се задъхвах така.“