Далеч напред се виждаше крепостната стена на Тарк — висока мозайка от светли каменни блокове с амбразури в горната част, назъбена корона, пасажи и бойни машини. В сянката й мравкородните бяха спокойни. Тази стена беше удържала обсади и преди, когато други мравкородни от други градове си бяха пробвали късмета, така както армиите на Тарк си бяха чупили зъбите в крепостните стени на Кес и Сарн.
Неро знаеше, че армията отвън не е армия на мравкородни и няма да се бие като тях. Всеки път, когато се сетеше за това, краката го засърбяваха да се махне. Но ето че още беше тук.
Паропс не беше типичният мравкоид и още по-малко типичният мравкороден офицер. Приятелството му с Неро беше започнало зле, когато се разнесе слухът, че жената, избрана за негова партньорка, седи гола пред статива на художника, а той самият е станал за посмешище в целия град. И Паропс, разбира се, хукна да въздаде правосъдие. Ала чифтосването при мравкочовеците беше особена дейност, която се уреждаше за добруването на града и за осигуряване на потомство, беше инвестиция от неличен характер, до голяма степен лишена от ревността и страстта, характерни за другите раси. В интерес на истината, след чифтосването двамата бяха изгубили интерес един към друг и Неро далеч не беше първата забежка, с която партньорката на Паропс се опитваше да разнообрази всекидневието си.
Естествено, от Паропс се очакваше да убие мухоида на място — очакваха го както партньорката му, така и градът като цяло. Не в пристъп на гняв, защото мравкородните рядко се поддаваха на тази емоция, а заради обидата към неговото расово, гражданско и лично достойнство. Ала вместо да убие нахалника, той беше прекарал по-голямата част от нощта рамо до рамо с него на покрива — зяпаха тъмния град и си приказваха за други места.
Паропс беше крайно ексцентричен по мравешките стандарти, което означаваше, че от време на време го занимават необичайни мисли. Благодарение на природната си интелигентност, все пак се беше издигнал до що-годе приличен чин, но знаеше, че друго повишение няма да получи. Според началниците му той не беше изцяло надежден. Така че, ето го — командир на крепостна кула, пост, който доскоро се смяташе за по-скоро чиновнически, отколкото военен. Сега той стоеше до бойницата, която служеше и за прозорец на кабинета му, и гледаше надолу към шахматната дъска на имперската армия. Лъчите на залязващото слънце играеха по светлата му кожа.
— Как вървят преговорите? — попита Неро. По-рано през деня имперско посланичество беше допуснато в града. Макар Паропс да не бе присъствал на преговорите, новините за напредъка им вече заливаха колективното съзнание на града, предавани мълчаливо от човек на човек в поредица от информационни вълни.
— Още ги държат да чакат — обясни мравкородният.
— Това е тяхно право — кимна Неро. — Но какво правят междувременно?
— Обсадата е заварила в града няколко паякородни роботърговци — каза Паропс. — С керваните им пътуват и скорпионородни. Изглежда осоидите и скорпионородните са си имали вземане-даване и преди, най-вече покрай робите, така че сега плащаме на скорпионоидите за спомените им. Царският двор се опитва да сглоби картинката.
— Значи гледат сериозно на заплахата?
— Пред портите ни има трийсетхилядна армия — изтъкна Паропс.
— Да, но нали ги знаеш какви са политиците. За тях градът им е най-великият и войниците им са най-непобедимите, поне докато не ги разбият на пух и прах.
Паропс кимна.
— Сериозно гледат, много сериозно. Слезли са в тунелите и са говорили със самата гнездяща царица, събудили са летящото люпило. Привеждат в готовност всяка машина, която може да се издигне във въздуха. Всички, които могат да пилотират летало или да обслужват артилерия, са мобилизирани, а за останалите има арбалети. Изправени сме пред летящ враг, това поне е ясно. И е нещо ново за нас.
А мравкоидите не обичаха новите неща, помисли си Неро. Е, поне се бяха разделили със самодоволството си. Гнездото под града, люлка на питомните насекоми, които се трудеха в полза на своите човешки съименници, беше ценен ресурс. Използването на крилатите екземпляри, и мъжките и женските, като ездитни бойни животни най-вероятно щеше да изтреби цяло едно поколение, тежка загуба за икономиката на града, към която се прибягваше само в случаи на най-голяма заплаха. Царският двор на Тарк най-после беше приел грозната истина.