— Щом смяташ така — заключи Салма, — значи се връщаме към първоначалния въпрос. Защо искаш да дойдеш с мен? Или именно това е отговорът? Така ли е?
— Не притежавам нужната за целта смелост или малодушие, или каквото там е нужно — каза Тото, — за да забия сам кинжал в сърцето си. Но… нищо не ми остана, Салма. Нищо не ми остана. Затова ще оставя осоидите да го свършат вместо мен. А ако междувременно успея да помогна на теб или дори на глупавите таркианци, толкова по-добре. Променям се, Салма, и промяната не ми харесва. Затова ще е най-добре тази нощ да тръгна с теб, а и още по-добре ще е да не се върна.
На това изявление Салма нямаше отговор. Взираше се в потиснатия мъж насреща си и се опитваше да види в него кроткия студент, когото познаваше някога. Вярно, че Тото открай време беше склонен да изпада в мрачни настроения. Полуродният му произход го измъчваше, а несподеленото му увлечение по Че беше усложнило допълнително ситуацията. Ала Тарк се бе оказал леярската пещ, извлякла полезните съставки от природата му и претопила ги в нещо дефектно и чуждо.
„Можем да победим тази нощ“ — каза си Салма. И неговият народ, също като мравкородните, трудно признаваше невъзможното — историята на Федерацията изобилстваше от примери за чутовни геройства, за самотни бойци, посекли десетки врагове, за мостове, удържани от шепа защитници, за успешно убийство, сломило цяла армия или княжество.
„Можем да победим“ — каза си отново той в опит да убеди сам себе си, а сетне изведнъж се почувства много далеч от дома и от нещата, които познаваше, почувства се смазан под камъните на срутената крепостна стена и острите ръбове на обгорял метал, почувства се уплашен.
— Е, как ще се прехвърлим от другата страна на стените, без осоидите да ни забележат? — попита Салма.
Командир им беше Базила, жената, която беше водила разпита му в подземията, а малко след това беше споделила леглото му. Сега носеше тъмни дрехи над подсилени с метални плочки кожени доспехи, а на главата си имаше качулка и шал, с който да прикрие долната половина от лицето си. И мечът, и кожата й бяха почернени.
— Какво мислиш, че само осородните имат хитри идеи? — попита презрително тя. — Измислили сме го, нямай грижа.
Бяха дали на Салма военна куртка и добре балансиран меч, но в целия град нямаше и един лък. За Тото бяха намерили кожени занаятчийски дрехи и арбалет за многократна стрелба, който не можеше да се сравнява с оръжието на Скуто, но все пак вършеше работа.
— Вървете след мен и ще видите — добави Базила, тръгна напред и двамата я последваха заедно с десетината мравкородни войници, всичките облечени като нея. Скрил подтичваше най-отзад. Изглеждаше нервна и ръката й още беше превързана.
— Я чуй, ваше височество — подвикна тя. — Тая работа нещо не ми харесва.
— Гледай просто да стигнеш до Стенуолд — настоя Тото. — Важно е да му кажеш какво става тук.
— Ами ако осоидите ме видят?
— Ако те видят, просто си плюй на петите — посъветва я Салма. — Виждал съм те да тичаш. И кон може да завиди на скоростта ти. Осоидите бързо се уморяват във въздуха. Така че тичай колкото те крака държат и се надявай.
— Да се надявам значи — изсумтя тя без особена надежда в гласа си.
Влязоха в една от градските казарми и почти веднага се спуснаха под земята в мрежа от тунели, които колонията от насекоми явно беше прокопала по заповед на таркианците.
Неро и Паропс бяха дошли да ги изпратят. Имаха вид на двойка опечалени със сбъркани пропорции. Паропс просто бе стиснал здраво ръката на Салма с пожелания за успех. Но и в неговите очи не се четеше особена надежда.
След като се спуснаха под земята, Салма бързо загуби чувство за ориентация. Мравкородните явно намираха пътя си опипом, защото мракът беше твърде плътен дори за силното зрение на Салма. Често до слуха му долиташе трополенето на насекоми, които се изтегляха да им сторят път.
— Тук — чу се гласът на Базила и Салма налетя на човека пред себе си. Явно бяха спрели.
Грейна фенер, от слабо по-слабо. Отпред ги чакаха двама мравкородни — сигурно те бяха напътствали Базила по мисловната връзка. Носеха лопати и Салма видя, че в тавана на тунела е прокопана шахта с метални скоби, набити в стените.
— Много тунели и шахти като тези водят извън града — обясни Базила. — Край тази шахта няма имперски патрули, освен това е достатъчно близо до лагера им, за да ударим, преди да са ни видели. Нощем осоидите палят огньове само в лагера си, а в тъмното виждат не по-добре от нас. За разлика от тях обаче, аз и хората ми стояхме на тъмно под земята още откакто се взе решение за този план, за да нагодим зрението си.