Салма преброи на свой ред спътниците си и наистина, един човек липсваше.
Миг по-късно нещо изтрещя доста далеч от тях, но все пак в рамките на лагера — гръм, последван от пламъци. Зловещата тишина се проточи няколко секунди, после започнаха виковете.
Повечето войници хукнаха без бавене в посоката на пламъците, както и изненадващ брой занаятчии, водени най-вече от любопитство.
Базила вече стискаше в ръка арбалета си и очевидно отброяваше секундите — Салма видя как устните й се движат: две… три… четири… А после хукна към светлината и пусна стрела в най-близкия човек.
16.
И Ариана тичаше. Поне в началото.
Знаеше обаче, че макар тичането да увеличава разстоянието помежду им, в същото време оставя диря, която Талрик да проследи. Дори в този късен час по улиците имаше хора, които се обръщаха след нея — млада паякородна жена, която търчи като ужилена, а светлите й дрехи са опръскани в червено.
Шмугна се в една пресечка и спря да си поеме дъх.
Талрик щеше да тръгне след нея. Тя не му беше оставила друг избор.
Не можеше да повярва, че Хофи е мъртъв. Скадран не го познаваше толкова добре, но Хофи… Е, не че го беше харесвала кой знае колко. В техния занаят нямаше място за приятелски чувства. Но го познаваше от близо година и за този период се бяха виждали поне два пъти в десетницата. Превърнал се бе в част от живота й, а сега Талрик го беше изтръгнал оттам.
Надникна иззад ъгъла и видя само десетина бръмбарородни, които бързаха окъснели. Талрик не би я следвал по улиците, разбира се. Не, той щеше да е високо, на нивото на покривите. Погледна нагоре и плъзна трескав поглед по небето, но и там не видя нищо обезпокоително.
Трябваше да се скрие някъде на закрито. Наблизо все трябваше да има таверна. Продължи нататък, по-бавно, прикрила с ръка гърдите си, където бяха най-големите кървави петна. Но в очите на местните явно изглеждаше умопобъркана или подозрителна най-малко, защото минувачите бързаха да минат на другия тротоар.
А после, най-сетне, видя таверна. Можеше да влезе вътре и да се скрие от небето. Ако имаха стаи, щеше да наеме една, а срещу нещо отгоре съдържателят щеше да забрави, че я е приютил.
Почти беше стигнала до вратата, когато го видя. Деляха ги стотина метра, но Ариана го позна веднага — Талрик с дългото си кожено палто и меча, прибран в ножница отдолу. Вървеше след нея спокойно и целенасочено.
Ариана хукна назад и свърна в първата пресечка, с пълното съзнание, че Талрик е между нея и по-добрите квартали на Колегиум. Сега се движеше към мястото, където бяха направили засадата на Стенуолд — бяха го избрали, защото обитателите му трудно се впечатляваха от каквото и да било. А смъртта на някакво си паякородно момиче със сигурност нямаше да ги впечатли.
Ускори крачка и погледна през рамо. Не го видя, но беше сигурна, че я следи, усещаше го с кожата си. Сигурно пак се е издигнал във въздуха, предположи, откъдето да вижда с лекота трескавото й бягство от уличка в уличка.
Спря под стрехите на една вехта къща. Уж виждаше добре в тъмното, но сега отличното й доскоро зрение й играеше номера. Влязло беше в заговор със слуха и въображението й, умножавайки враговете, които я преследват. Определено й се струваше, че чува тих шум от размахани криле съвсем наблизо, може би над същата къща, под чиито стрехи се беше скрила. Но ако Талрик беше там и чакаше следващия й ход, тогава чия беше онази сянка в пресечката от другата страна? Сякаш целият град беше хукнал по петите й.
Над нея се чу стържещ звук, който със сигурност не беше плод на въображението й. Имаше някой над нея и кой друг би могъл да е, освен Талрик?
„Може би не знае, че съм тук. Може би не знае, че съм тук.“ Притисна ръце към гърдите си, опита се да овладее паниката, но в мислите й имаше място само за предпазливия, търпелив маниер на Талрик. Можеше да я дебне цялата нощ.
„А може и да не знае, че съм тук.“
А после самообладанието й изневери изведнъж и тя хукна презглава. Миг след като напусна прикритието си, чу звука на енергийното му жило, усети жегата му, но не и удара, който би я усмъртил на място. Жилото опърли калните павета вляво от нея. Вече тичаше слепешката. Знаеше, че той може да лети по-бързо, отколкото тя може да тича, но въпреки това тичаше с всички сили. А после налетя на нещо — нещо, появило се изневиделица на пътя й — и политна към земята. От сблъсъка й се зави свят, но тя се насили да вдигне глава и да погледне.