— Къде са приятелите ти? — изръмжа в ухото й той.
— Те… — Момичето преглътна и затвори очи, усетило как металът се впива в кожата й. — Мъртви са, всичките.
— Лъжеш. — Тисамон промени съвсем леко ъгъла на острието, но тя усети миниатюрния срез и капката кръв, която го изпълни.
— Не, моля те! Талрик ги уби. Само аз останах.
Тисамон се замисли. На пръв поглед изглеждаше невъзможно, но беше факт, че паякородната бягаше, а Талрик я преследваше. Ситуацията, изглежда, се бе усложнила допълнително.
— Моля те… моля те, нека говоря със Стенуолд… — започна тя, но преди да е довършила, побеснелият Тисамон я издърпа за яката и удари зверски гърба й в тухления зид. Острието на бронираната му ръка се изтегли за удар и само с върховно усилие на волята той успя да овладее донякъде яростта си.
— Не смей да произнасяш името му, предателко — изсъска той. — Двамата с теб, ти и аз, знаем за какво става дума. Познаваме старите нрави и старите закони, но Стенуолд не ги знае. Той вярва в неща като съвест и опрощение, но ние с теб не сме толкова наивни. Има предателства, чиято цена трябва да се плати.
Искаше му се паякородната да се разкрещи, да го удари. Това би улеснило решението му, а той предпочиташе нещата да са прости. Но не, тя висеше като чувал в ръцете му и се тресеше. Жалък екземпляр, реши Тисамон. Атриса би й обърнала с презрение гръб.
— Моля те — прошепна Ариана. — Трябва да кажа на някого… — А после гласът й пресекна, очите й се разшириха и Тисамон видя в тях отражение. — Внимавай! — изпищя тя, Тисамон се завъртя мълниеносно и вдигнатото острие на ръкавицата му улови връхлитащия меч.
Не беше Талрик, а някаква закачулена жена, която Тисамон виждаше за пръв път. Не че и сега успя да зърне чертите й, защото тя развъртя моментално меча си. Две вихрени завъртания над главата, последвани от мощен напад напред, който едва не го изкорми. Тисамон отстъпваше назад крачка след крачка, отклоняваше ударите. Мечът танцуваше в ръцете й, жената непрекъснато променяше захвата си, ту с две ръце, ту прехвърляше оръжието от дясната в лявата и обратно, засипваше го с удари от всички страни.
Тисамон посрещна десетина такива удара, преди да вземе на свой ред инициативата — приведе се ниско и замахна да я посече през хълбока. Жената се люшна настрани и върхът на неговото острие изстърга в броня, после дръжката на нейния меч полетя надолу да му смаже черепа. Тисамон я улови със свободната си ръка, отмести я настрани и замахна към лицето на непознатата с костните шипове на ръката си.
Тя отскочи назад, без да получи драскотина, и това за пръв път даде на Тисамон възможност да я огледа. Беше от раса, която той не познаваше добре, но въпреки това смяташе, че се досеща за произхода й, ако не и за самоличността й. Плащът й беше отметнат назад през раменете и отдолу си виждаше броня… и то каква броня! Никога не беше виждал такова нещо. Ризница с изящна оплетка, подсилена с плочки от метал, който лъщеше матово в зелени и сини призматични металически оттенъци. Гледката го разсея и при следващата атака се наложи да отстъпи с десетина крачки, преди да спре настъплението й. Стилът й беше нов за него, но едно беше повече от ясно — че жената е адски бърза въпреки металната броня и че се бие така, сякаш танцува, и с меча си, и със самия него. Посрещна меча й още пет-шест пъти, било с острието си, било с бронираната ръкавица, от която то беше част.
Паякородната предателка сигурно е избягала, осъзна той. Явно пак ще трябва да я търси. Не му пукаше особено. Това беше нещо специално.
Превърна следващия си блок в атака и принуди жената да отстъпи, засипвайки я с удари, които ту избиваха искри от правото острие на меча й, ту изстъргваха едва чуто във великолепната й броня.
Вгледа се в лицето й със златиста кожа и израз на пълна концентрация, красиво и застинало като лице на статуя.
Съумя да пробие за миг защитата й и острието му се впи в ризницата под нагръдника, сряза няколко метални брънки и се вклини в кожения жакет отдолу. Тогава тя замахна да го удари с ефеса на меча си и почти успя да го обезвреди. Ударът се стовари върху същото рамо, което Талрик беше опърлил неотдавна, Тисамон изсъска от болка и отстъпи назад. Жената го връхлетя моментално.
А той осъзна, че се е ухилил до уши — защото непознатата беше великолепна и от много години Тисамон не беше срещал боец на такава висота.
Нова размяна на мълниеносни удари. Нейният меч беше двойно наточен и заострен като игла при върха, движеше се като слънце и огледала в ръцете й и всяка атака беше различна от предишната, в редуването им нямаше модел, бяха непредсказуеми. Тисамон участваше в танца на атаките й, въртеше се и сменяше ритъма, оставил рефлексите и дългогодишния опит да свършат онова, което хладният разум би опропастил, отстъпваше, докато атаката й се изтощи, а после я обръщаше срещу нея. Три пъти я удари, без да пробие бронята, а веднъж успя да й пусне кръв с плитка рана в крака.