Меган Чанс
Разгневени сърца
Пролог
Юли, 1877 — Чикаго
Беше безлунна нощ. Конър Рорк забързано крачеше по алеите и стъпките му, но мокрите павета отекваха в тъмнината. Мрачните улици на този бедняшки квартал сега като че ли бяха поизмити от дъжда и пушекът, а мръсотията и болестите бяха изчезнали. Но още с изгрева на слънцето всичко щеше да си бъде постарому и зловонието щеше да връхлети отново. Конър добре го знаеше и сърцето му се сви.
Вече беше доста късно и го налиташе умора. Цял ден се въртя при Пинкертън, за да получи указанията за следващата задача. Този път бандата действаше в Канзас. Тъкмо се върна и пак на път. Нямаше други свободни служители и въпреки че имаше нужда от почивка — беше си я заслужил трябваше да замине за известно време на Запад. Конър пъхна ръце в джобовете си и повдигна глава. Вятърът фучеше по алеите. Още малко и щеше да си бъде вкъщи, в неговия си дом. Ето я старата двуетажна сграда с полуразрушените корнизи! Почувства прилив на сила и закрачи още по-бързо. Хвана се за ръждясалата желязна ограда и прескочи двете стъпала пред вратата.
Къщата не беше голяма, но си беше негова и той винаги имаше къде да се прибере. Уважаваше оскъдието и бедността, но за не повече от два дни. Влезе в малкия неосветен коридор и затвори вратата след себе си. От горния етаж се процеждаше светлина. Някой се изкашля.
Конър се усмихна и се втурна по стълбите. Прехвърча през малката стая, която сега му служеше за кабинет, и се насочи към спалнята. Вратата беше открехната и отвътре идваше приятна топлина. Той тихо почука и влезе, без да дочака отговор. Усмивката му се стопи веднага щом видя мъжа в леглото, който се опитваше да стане.
— Стори ми се, че те чух да влизаш — каза мъжът, отметна завивките и продължи да се взира в тъмния коридор. — Хайде, момче, помогни ми да се изправя!
Конър въздъхна.
— Трябваше вече да си заспал каза той.
— Бях, но ти се върна и аз…
— Не ставай! — Конър пристъпи напред и нежно положи осиновителя си на възглавниците. — В енорията ще се справят и без тебе, а сестра Тереза казва да си почиваш.
— Глупости! — мъжът опита да се изправи отново, отметна одеялата и понечи да разхлаби нощницата. Тънката му червеникава коса сияеше като ореол, но лицето му бе бледо, а гласът — хриплив, объркан и приглушен. — Добрата сестра не може дори една проповед да напише, момчето ми, пък и още е рано…
Конър измъкна одеялото от ръцете на баща си и го обви около кръста му.
— Не е рано, отче, наближава единадесет. Ако закъснееш утре, ще се сетят.
Възхищаваше се на упоритостта на Шон Рорк. Той като че ли не обръщаше никакво внимание на изтощението от болестта.
— Не за пръв път добрите хора ще трябва да слушат проповедта на отец Калахан — напомни Конър.
Шон отново се опита да стане.
— Но…
— Седни — настойчиво го прекъсна Конър. — Нямам намерение да ти позволя да станеш, докато доктор Джонсън не ти разреши, а той каза да останеш в леглото и да си почиваш поне една седмица.
— Цяла седмица… — не можа да довърши Шон и тялото му се разтресе от нов пристъп на кашлица.
Конър седна до него и го прегърна през раменете — толкова крехки и безсилни… Костите му се брояха…
— Ана сложи ли ти лапа днес?
— Тя е… тя е малко… разсеяна… все забравя… — едва успя да промълви Шон, едва поемайки си дъх. — А в енорията?
— Всички са болни. Затова и ти си тук. Не си ли спомняш? По дяволите това момиче! Трябва сериозно да си поговорим с нея.
Шон махна о ръка. Поиска да каже нещо, но се закашля и безпомощно кимна с глава.
— Добре, добре. Няма да й се карам — съгласи се Конър. Ще сляза долу. Оставих рецептата на сестра Мери за лапата в кухнята.
Баща му запротестира, но нямаше кой да го чуе. Конър вече тичаше по тъмните стълби без дори да вземе лампа. Само един призрачен жълто-бял лъч проникваше в кухнята откъм улицата и едва осветяваше рецептата. Конър я взе и се вторачи в нея. Присви очи. Опита се да разчете. Лук. Много лук. Само при мисълта за това челото му се сбърчи. Тогава чу кашлицата, която отекна чак долу в тесния коридор и за пореден път обвини себе си за това, че толкова дълго бе отсъствал. Винаги се бе старал да предпазва баща си от преумора, но през последните две години работеше в мините в Пенсилвания и докато се опитваше да освободи Моли Магуайърс, сестрите в енорията бяха оставили цялата работа на Шон, дори и обработването на земята. Сега обаче щеше да бъде съвсем друго. Сега Конър си беше вкъщи и нямаше да тръгне на нова работа, докато не се увери, че има кой да се грижи за баща му. Пък и нямаше да отсъства дълго. А през няколкото седмици, които му оставаха до заминаването в Канзас, щеше да се отдаде изцяло на него без всякакви мисли за Моли Магуайърс или вината, която все още го преследваше.