— Достатъчно ви слушах! Спрете вече — прекъсна ги Чарлз и подпря лице с длани. — Решението ще взема аз. Сари, Рорк ще остане, за да те защити, да защити и мене, ако може. Току виж сте започнали да се разбирате отново.
Чарлз се усмихна. Лицето му беше бледо и уморено. Сари се обърна към Конър и се вгледа в него — очите й бяха толкова безчувствени, колкото и гласът й.
— Прекалено много искаш от мен, чичо. Остани, Рорк. Но няма да те допусна в дома си. Ще спиш в плевнята, ако кравите те изтърпят — взе едно вълнено одеяло от стола и го хвърли на Конър.
Конър се сви под ниския покрив на плевнята. Опита да се намести по-удобно в сеното и пропитата със сладка, упойваща миризма люцерна. Огледа се. Съвсем наблизо беше оборът. Две крави, четири бивола и два коня. Животните се раздвижиха. Бяха напъхали големите си влажни и сополиви носове в яслите и се хранеха, а когато се допираха едно до друго грозните им очи гледаха заплашително. Тихо мучене и цвилене изпълваше тишината. Конър придърпа одеялото, което му беше дала Сари, и зави гърба си. Господи, ако само някой от кантората можете да го види сега! Конър Рорк, един от най-добрите агенти на Пинкертън, легнал между крави. Тъпи, отвратителни животни! Мили Боже! Как ги мразеше!
Единственото хубаво нещо беше, че не умираше вече от студ. Подпъхна одеялото под себе си и се загледа в тъмнината. Ще издържи! Майкъл сигурно няма да се бави много и тогава Конър ще се върне в Чикаго, далече от тази запустяла земя, която го кара да се чувства толкова самотен и изоставен.
Преглътна сълзите си и се опита да отхвърли тези мисли. Коленичи в сеното. Беше уморен. Уморен до смърт и отегчен. Пръстите му развързаха каишките на чантата. За щастие винаги носеше най-необходимото. Багажът до голяма степен разкрива характера на притежателя. Конър носеше две обикновени ризи. Ако някой решеше да прерови чантата му, щеше да намери само принадлежности за бръснене, чифт ботуши, патрони, храна и вода. Всичко беше подбрал така, че който и да погледне вътре, да не може да се досети нищо за собственика. Устните му конвулсивно се свиха, когато напипа издатината във вътрешния джоб. Само едно нещо бе взел против правилата, наложени от Пинкертън — малката снимка на Шон Рорк. Тя му напомняше за баща му, единствения човек, заради когото би пожертвал и живота си дори. Конър вдигна снимката. Беше направена преди около четири години. Синьо-зелените очи на Шон изглеждаха бледи, почти бели, но в тях имаше игриви пламъчета, които озаряваха устните му, и те се смееха. Дори червеникавата му коса като че ли също бе озарена от тях и се смееше. Нещо стегна гърлото му. Конър притвори очи, докато болката се впиваше в сърцето му. Все още чуваше гласа на баща си, помнеше съветите му. Винаги, когато го чуеше да ругае, му казваше: „Ругатните позволяват на дявола да се всели в теб, момче, не го забравяй никога. Сатаната непрекъснато търси слабостта в човека.“ Конър помнеше всичко. Ругаеше, да. Цялата енория ехтеше от неговите ругатни. Искаше да покаже на баща си, че е достатъчно храбър, за да се срещне очи в очи с дявола. Няколко пъти бе предизвиквал Сатаната, но единственото, което после усещаше, беше изгарящото желание да заличи от земята Моли Магуайърс и всичко свързано с бандата. Те бяха престъпили границата. Нищо друго, освен силна омраза не изпитваше към тях.
Конър прибра снимката в портфейла си. Не искаше да гледа укорителните очи на баща си. Шон Рорк не би се съгласил с това, което вършеше сега Конър. Неведнъж му бе казвал, че отмъщението е жалко, низко чувство, признак на слабост, най-краткият път към ада. Но Конър знаеше, че дълбоко в себе си той не е вярвал в тези думи, пък и откъде би могъл Шон да подозира колко всепоглъщащо е желанието за отмъщение. Как постепенно те изяжда и не ти остава нищо друго, освен да го следваш сляпо…
Пъхна снимката и отмести чантата до стената. Не беше време за спомени. Имаше по-важни неща, за които да мисли трябваше да планира действията си, защото отмъщението изпиваше всичките му усилия да се концентрира. Седна отново на влажната земя, подпря ръце на коленете си, облегна глава назад и се вторачи в ниския таван, покрит с трева. Мислеше за Сари. Всичко, което се беше случило тази вечер, не го беше предвидил в плана си.
Беше я подценил. Онази Сари от Тамагуа си беше отишла завинаги, а именно заради нея се бе върнал и бе започнал всичко отначало. Тогава беше друго — Конър бе изпратен да стане един от тях и да направят сдружението. Сари също беше член. Самотна и нещастна. Конър обаче забеляза как лесно се развеселява, щом заговори с него… Не беше трудно да завърже приятелство с нея, дори много повече от обикновено приятелство.