Конър въздъхна дълбоко. Не трябваше повече да мисли за нея. Но точно тогава пред очите му изплува тъмната коса и черните очи, които винаги се смееха. Не на него…
Конър се опита да забрави. Сари беше минало. Искаше му се да я остави там. Беше доказала лоялността си към него, нямаше защо да се връща назад и да си спомня за нея или за Моли. Сега трябваше да мисли за баща си, да съсредоточи цялото си внимание върху него и да му помогне да преодолее проклетата болест. Шон Рорк е единственото, което му остана.
Конър освободи резето на вратата, която водеше към мазето, и влезе, олюлявайки се. Студената влага го обгърна. Хлебарки припкаха по мръсния под и скърцаха под ботушите му. Конър продължи без колебание към мястото, където държаха зърнените храни, и пъхна ръка в сламата, за да напипа купчината с лук. Събра вече почналите да покълват луковици и се запъти обратно към стълбите.
Силната експлозия едва не го оглуши. Къщата се пропука. Стъпалата се зарониха под краката му. Конър падна на колене. Нещо тежко го удари в гърба. В този момент кухнята запропада към мазето. Той се сви на кълбо до стената и закри с тялото си лука, който все още стискаше. Прах, пепел и дървени отломки го засипаха. Разнесе се остра миризма на изгоряло дърво и мазнина.
Всичко свърши толкова внезапно, както беше и започнало. Само глухият звук от ронещи се тухли и греди нарушаваше настъпилата тишина. Конър предпазливо повдигна глава и впери поглед в пушека и прахта, които напълваха въздуха. Греди и дъски заплашително висяха надолу. Опита се да си поеме въздух. Господи, какво беше това? Погледна през дупката, която зееше от тавана и едва тогава разбра — бомба! Можеше да бъде само бомба! Беше объркан. Впери поглед в разбития таван, но там се виждаха само пламъци. Греди се срутваха от втория етаж, повличайки със себе си и тухли. Господи! Кой беше сложил бомба в дома му?! Не знаеше ли, че баща му е болен, на легло?! Не познаваше ли баща му?!
Баща му…
Конър изтръпна.
Баща му беше на горния етаж!
Първа глава
Ноември, 1877 — залива Бийвър, Колорадо
Сарилин Травърс садеше гергини, когато забеляза конник в далечината. Отначало беше само силует, чиято сянка препречваше лъчите на жаркото слънце, изсушило растенията. Имаше нещо познато в него, което я накара да изтръпне. Не, не беше той! Не можеше да е той! Сари стисна грудката, а устата й пресъхна. Тази стойка… Тази дръзка, надменна самоувереност… Джейми? Не! По вестниците името му беше друго — Конър Рорк. Истинското му име. Джейми О’Брайън беше просто измислица, както и всичко, свързано с него.
Сари притвори очи. Господи, дано да греша, помоли се тихо тя. Нямаше причина да се връща тук. Беше получил всичко, което искаше. Какво още можеше да й отнеме?
Конникът приближаваше все по-бързо. Напредваше стремително. Трудно беше да се определи колко още му остава, за да стигне до нея — една миля или само няколко ярда. Облаци от прах се вдигаха под краката на коня. Той яздеше с отпуснати рамене. Не можеше да се залъгва повече. Беше Конър Рорк. Направо от ада…
Тя затърси с поглед чичо си Чарлз, но той явно се беше прибрал в малката къщичка и вече поглъщаше поредния брой на „Грейндж“. Четеше ги непрекъснато и ги имаше с дузини. Едва ли изобщо беше чул приближаването на конника. Сари отчаяно се помоли поне да усети по някакъв начин безпокойството й и да дойде при нея. Събра мислите си и се опита да се съсредоточи, като че ли очакваше всеки момент чичо и да се появи зад ъгъла. Никой не дойде. Чуваше се само свистенето на вятъра. Когато конникът влезе в двора, Сари приклекна и зарови в тревата. Видя го, че повежда коня си към кладенеца. После спря и преметна юздите около стобора. Широкопола шапка скриваше тъмното му лице. Перките на вятърната мелница кръстосваха с шарени сенки цялото му тяло. Сари едва дишаше. Той стоеше гордо изправен пред къщата й, като че ли целият свят беше негов. Тя се показа зад ъгъла. Той остана безмълвен. Явно се изненада. После наведе глава и тръгна срещу вятъра към нея. Стискаше ръце в юмруци, вероятно за да ги предпази от студа. Вятърът прилепи полата към бедрата й. Няколко къдрици паднаха от кока и загъделичкаха лицето й.
Пристъпваше нетърпеливо и припряно. Сари го наблюдаваше намръщено. Каква увереност! И никакво колебание! Никаква молба за прошка! По дяволите, та той трябваше да се влачи по земята от унижение!
Пристъпи още една крачка към нея и тя се отдръпна назад. Очите му не се виждаха, но усещаше погледа му.