— Здравей, любима!
Тръпки полазиха по цялото й тяло. Поздравът беше до болка познат. И този глас — тънък, дразнещ, приглушен. Но без онзи ирландски акцент. Явно се беше отървал от него. Ярост и злоба нахлуха в кръвта й с такава сила, че Сари едва не припадна. Ноктите й се забиха още по-дълбоко в дланите.
— Махай се! Махай се от моя дом!
— Сари? Почакай…
Той пристъпи към нея, но Сари не му даде възможност да продължи.
— Да не мислиш, че се шегувам?! Трябва да взема пушката, така ли?!
Забеляза как от напрежение се изпъва като пружина, но още преди да е почувствала удовлетворението, което очакваше, той отстъпи назад и свали шапката си. Очите му излъчваха нежност, очарователна усмивка сияеше на устните му.
— Колко хубаво, че все още не си загубила силния си дух!
Най-ужасното обаче беше, че макар и за част от секундата тя бе готова да се поддаде на чара му, но после като че ли се стресна и се овладя.
— Махай се от моя дом!
— Добре, но не веднага — усмивката му изчезна. На лицето му се изписа гняв. — Не съм изминал целия този път, за да си тръгна ей така.
— Защо си дошъл? Би трябвало отдавна да си разбрал, че не си добре дошъл в дома ми!
— Има някои неща, за които трябва да поговорим.
— Ние двамата?
— Да, ние двамата.
Тя направи две крачки и се спря. Натисна бравата на входната врата, обърна се към него и каза:
— Говори си сам!
Но не успя да избяга. Не беше достатъчно бърза. Само след миг той се озова до нея, препречи й пътя и така силно затръшна вратата, че от тавана се посипа мазилка. Сари се обърна към него и го погледна.
— Какво искаш от мен, Джейми? Какво би могъл още да ми отнемеш?
— Казвам се Конър, а не Джейми.
— Конър?!
Как й се искаше да се изплюе в лицето му! Само името беше достатъчно, за да си спомни всичко онова, което така силно желаеше да забрави!
— Забележителният Конър Рорк, който утре сигурно ще е под друго име! — Затвори очи, за да не забележи той насъбралата се в тях болка.
— Може би. Не знам, Сари. Такава ми е работата — думите трудно излизаха от устата му. Беше напрегнат и притеснен.
Сари сложи ръце на кръста и вирна глава предизвикателно.
— Всеки ден с различно име?! Всеки ден ново предателство?! Спиш ли спокойно през нощта?
Лицето му остана безизразно и непроницаемо.
— Права си. Заслужавам упреците ти, но не затова съм тук. Трябва да поговорим.
Сари го погледна предпазливо.
— Говори тогава!
— Не тук! Ще ме поканиш ли да вляза?
— Да те поканя означава, че си добре дошъл в моя дом, а това е толкова далече от истината.
— Няма да злоупотребя — каза той и се усмихна. Тази до болка позната чаровна усмивка.
Сари отвори и му кимна да влезе. Той се приведе, за да може да мине под ниската врата. Вече вътре тя забеляза учудването му, което той не успя да прикрие. Опита се да усети всичко онова, което той чувстваше, докато оглеждаше къщата й. Беше притеснена. Единственото, с което можеше да се построи жилище тук в равнината бе чимът. Нейният дом не се отличаваше от останалите в околността. Стените сивееха от избилата по тях плесен, макар че бяха измазани с розовееща глина, която можеше да се намери само тук, при устието на реката. Налепените страници от вестници и списания, между ъглите на които се просмукваше влагата, бяха по-скоро отчаян опит да се прикрие неуютността. Тапети нямаше. Таванът над спалнята бе облепен с памучен плат, за да не пада мазилка. Няколко шкафа с проста борова украса, които бе донесла със себе си чак от Тамагуа, запълваха стаята. Нито едно от усилията й не можеше да прикрие истината — домът бе беден. А за това той имаше вина точно толкова, колкото и тя. Тази мисъл отново разпали ненавистта й към него.
— И за какво толкова искаш да говорим, Ко… — не можа да произнесе името му докрай.
Той вдигна глава и погледна към тъмния таван.
— Къде е Чарлз?
— Не замесвай и него в тези неща!
— За бога, Сари!
— Достатъчно тревоги трябваше да преживее заради теб, няма да го безпокоя повече.
Конър присви очи и настоя:
— Важно е!
— Въпрос на живот и смърт? — язвително каза тя и се засмя. — Или поредната ти лъжа?! Проклет да си! Няма да ти позволя да въвличаш и него в игрите си!
— Не е игра! Този път не!
Гласът й трепереше.
— Ти никога не играеш, нали? Ти се занимаваш само с изключително важни неща, без да те е грижа за другите!
— Сари!
Беше чичо и. Сари спря и се огледа. Чарлз стоеше до вратата. Посивялата му коса бе разрошена от вятъра. Той погледна най-напред към нея, но когато очите му се спряха на Конър, занемя от почуда.
— Радвам се да те видя, Чарлз — изрече бавно той, като че ли не беше сигурен в думите си.