— О’Брайън?
Чарлз пристъпи напред и затръшна вратата след себе си. Гласът му бе рядък, със силен немски акцент.
— Той не се казва вече така — иронично подхвърли Сари.
— Разбира се, че не — Чарлз сбърчи вежди и подаде ръка. — Добре дошъл, Конър Рорк, или не трябва да избързвам с приветствията?
Конър погледна Сари.
— Може би.
— Вината е изцяло твоя — промълви Чарлз.
Конър не каза нищо, само затвори очи. Точно така изглеждаше последния път, когато разговаряха, преди да се разделят, спомни си Сари. Като че ли бяха изминали много години оттогава.
— Защо си дошъл?
— Получихме съобщение, че си белязана.
Отговорът му беше толкова прям, колкото и нейният въпрос. Кръвта се отдръпна от лицето й и то стана призрачно. „Белязана“! Беше чувала тази дума и преди, само че от съпруга си. Евън и онази, Моли Магуайърс, я бяха споменали веднъж, когато си шепнеха нещо тайно. Сари случайно ги беше чула и оттогава не можеше да забрави тази дума. Тя означаваше, че някой е избран за следваща жертва. Евън вече беше мъртъв — обесен заедно с още осемнадесет други мъже от агентите на „Пинкертън“. Самият Конър Рорк го предаде на съда.
— Белязана? От кого? Кой е все още жив? — прошепна Сари.
— Няколко човека са. Единият от тях е Майкъл — отговори Конър.
Майкъл?! Сари едва успя да преглътне. Той забеляза объркването й и веднага продължи:
— Разговаряла ли си наскоро с него? Идвал ли е при теб?
Сари се колебаеше дали да говори, или не. Искаше да се изсмее в лицето му, да му докаже, че брат й никога не би позволил тя да бъде белязана, че това е нелепо… Но самата тя не бе убедена, че е така.
— Няма защо да ме търси. Той знае къде съм. Ако пък е забравил, то без съмнение ти си го довел дотук — излъга тя.
— Ние решихме, че трябва да има някой при теб, за да те пази — заяви Конър, без да обърне внимание на думите й.
— „Ние“? Кои „ние“? Пинкертън ли?
Той не се опита нито да потвърди, нито да отрече нейните догадки и Сари още по-разпалено продължи:
— Кой си ти, че да си пъхаш носа навсякъде? Не се нуждая от твоята защита! Не те искам тук!
Чарлз сбърчи вежди и каза:
— Мила, може би този път трябва да го послушаш…
— Да го послушам? — прекъсна го Сари. — Този мъж никога не казва истината. Поне на мен. Как да му вярвам? Защо въобще трябва да го слушам?
— Нима мислиш, че мога да те изложа на опасност?
Тихият, но твърд глас на Конър като че ли усмири гнева й и Сари се вторачи в него. За първи път, откакто бе дошъл, тя се вгледа в очите му. Познаваше ли достатъчно добре този мъж? Защо мислеше за него по този начин? Тя познаваше Джейми О’Брайън, но това той ли бе? Същата кестенява коса, същите къдрици, които достигат чак до яката, същите сини очи, в които се отразява мекият пламък на старата настолна лампа. Познаваше раменете му, и под прашните дрехи можеше да се види, че са същите — широки, изваяни от мъжество и сила, покрити с нежна и топла плът. Не беше от мъжете, които изпъкват сред тълпата, нито пък от онези, които биха притеснявали с настойчиви погледи жените. Съвършеният мъж на Пинкертън — тих, спокоен, дискретен, незабележим. Като всеки друг мъж. И все пак…
— Не съм глупачка! Кажи какво искаш! Не си дошъл, защото си се загрижил за мен?
— Грешиш, Сари.
Начинът, по който произнесе името й бе толкова особен… Нещо заседна на гърлото й. Той разбра това и продължи още по-нежно:
— Сари, за нас… за мене… е важно ти да бъдеш добре.
— Не те искам тук! Ако преследвачите са решили да ме убият, ще го направят, без значение дали ще ме пазиш, или не. Това е истината и ти го знаеш.
— Мила… — умоляваше я Чарлз.
Конър се изкашля и продължи:
— Знам, че ми се сърдиш. Господ ми е свидетел, че не си права, но все пак бих искал да знаеш, че съжалявам за Евън.
Още една лъжа, помисли си Сари и се разтрепери.
— Откъде ти хрумна, че точно от тебе ще искам да чуя такива думи?
Той посрещна упрека й спокоен.
— Съжалявам. Никога не съм си и помислял да те нараня.
Внезапната промяна в гласа му я трогна. Знаеше, че това е поредната му лъжа, но се изненада. Господи, той можел да бъде и добър?! Толкова добър, че сам да измисля лъжите си и сам да си вярва! Сари продължи да се взира омагьосана в него. Напълно подвластна на силата на неговото извинение и тези очи… сини… небесносини. Е, поне щеше да си спомня как потъмняваха, когато се изпълваха с нежност и любов, и как припламваха от гняв и ярост, когато беше ядосан. Но колко безучастно гледаха същите тези очи по време на съдебния процес на Евън! Сари отново потрепери. Не искаше да мисли за това, но не можеше да спре потока от спомени, който я връхлетя. Защо винаги успяваше да я разгневи до такава степен, че да бъде неспособна да владее мислите и чувствата си?! Погледна крадешком към него, осмели се да потърси очите му. Небесносини… Сякаш четяха мислите й. Сари погледна чичо си с молба да я разбере. Чарлз кимна.